Wednesday 21 September 2011

_____

Какво искаше да направя? Да го изоставя, да се впусна, да те сграбча и да те уплаша… Не. Сбърках веднъж, не мога да го повторя. Сега е празно, но не боли. Сега не плача и не се смея. Сега не очаквам нищо, но и не си спомням нищо. Не ме е страх, но не мечтая. Не заспивам с мисълта за теб и не се будя със светло очакване. Стоя в празна стая и все пак тя е бяла. Боядисах  я пак, след като ти я омърси. Още личат следите. И не е красива, нито шарена. Но… има късчета светлина. Понякога пропълзява радост, друг път петната личат повече. Не мога да те върна. Нямам сила. Нито онова, което искаш. Отдадох ти се веднъж, как да го сторя пак? Все едно да влезеш в огън, от който веднъж едва си се спасил. Ти си огънят, а аз съм водата. Несъвместими сме.
Животът ми е черна веселба. Фалшиво щастие. Бягам от себе си и от сърцето си. Затворих го. Отдавна спря да се тръшка в клетката уморено и отчаяно. Сега мълчи… Чака и се надява. Но дори този, който идва, когато надеждата си отиде, спря да идва. И защо да го прави. Нима го приех дружелюбно? Нима му казах, че искам да остане? Нима го приютих? Все чакам нещо повече от каменния живот. Все търся предизвикателство и усмивка и в най- избелелите лица. Нощта помни ударите на сърцето ми, но то така и не се научи да помни нея. В какво се превърнах?! Дори съвестта ми замря. Лъжа без проблем дори себе си. Емоциите изстинаха. За какво живея? Какво чакам? Деца? Любов? Нима живея за онези 5 минути, в които сърцето ми ще забие пак за малко и после пак ще застине. Нима живея за нервите и страховете, за високите токчета и алкохола, за проклетата си гордост и слепи мечти?! Не остана никой в топлото ми убежище. Но някак спря да ми пречи. Стоя си сама както някога, гледам си филмите, чета, уча… умирам. Но не ми пука вече. Махай се, ако искаш. Няма да те спра. Дадох ти себе си.