*

“From this experience, I understood the danger of focusing only on what isn't there. What if I came to the end of my life and realized that I'd spent every day watching for a man who would never come to me? What an unbearable sorrow it would be, to realize I'd never really tasted the things I'd eaten, or seen the places I'd been, because I'd thought of nothing but the Chairman even while my life was drifting away from me. And yet if I drew my thoughts back from him, what life would I have? I would be like a dancer who had practiced since childhood for a performance she would never give.”

She paints her face to hide her face. Her eyes are deep water. It is not for geisha to want. It is not for geisha to feel. Geisha is an artist of the floating world. She dances, she sings. She entertains you, whatever you want. The rest is shadows, the rest is secret.

Най-после заваля...

Искам да бъда капка дъжд. И да се стека по лицето на някое разплакано нежно цвете, да се слея със сълзите му и да го успокоя. Дъждът е освежаващ, чист и бисерен. Сякаш някакви божествени искрици падат от небето и измиват света. И той стои притихнал и чака да бъде пречистен. Но хората се затварят по домовете си и не искат да стоят под дъжда. И си остават мръсни. Болни и наранени. Е аз оная вечер се разходих под дъжда. Абсурдното е, че се притеснявах някой да не ме помисли за луда. Но все пак се успокоих. Болката си остана, но намерих някакво примирение в блестящите павета и в тихо нашепващите листа, по които се стичаха капките дъжд. Стоях, обърнала лице към небето, и от студените капки бурята в сърцето ми утихна. Бих стояла така цяла вечност. За момент бях спряла да мисля и нищо вече нямаше значение. Може би тогава бих се понесла към небето като перце и бих била свободна като вятъра. И може би тогава щях да отлетя надалеч и щях да обгърна света с учудени очи и после да се спусна към океана. Но сега светът ми изглежда грозен. Зад хоризонта няма вълшебни страни, а само воюващи хора. Пустините не са огрени от ореола на вълшебното, а от някакъв скрит ужас. Знаещите хора са нещастни. А въображението е по-важно от знанието. Но въображението замира от цялата тая грозота. И тогава ти остава да се ровиш в миналото и да търсиш къде си сбъркал и какво се е променило. И утре да тичаш по-бързо към това безвъзвратно отминало време. Докато един ден не спреш уморен и не осъзнаеш, че си пропилял и останалата част от живота си в търсене на нищото, на щастлив спомен, на забравена любов. Но какъв избор имаш? Е, можеш да се бориш със себе си и да оценяваш въздуха, който дишаш. Освен ако той не е отровен от цигарен дим. И освен ако не е останало нищо вече, за което да се хванеш. Само капчица красота, колкото да не умреш. Само лек полъх на любов, само някакво успокоение, че всичко ще свърши все някога, само плахата надежда, че щом някой някога те е обичал, значи някой ще те заобича пак. Да, надежда винаги има. Тя е оная проклетница, заради която винаги страдаш. Защото рано или късно пак се разочароваш. А надеждата подхранва най-смелите и безумни мечти. И заедно със спомените  влудява сърцето и не те оставя да спиш. А после се сблъсква в реалността, както вълните на разбушувано море се разбиват в скалите и за момент замира. И ако сърцето ти не е замръзнало вече, тя пак ще се появи. Но дотогава има момент на пълна летаргия и сякаш гледаш света през някакъв прозорец. Дните минават неусетно и ти заспиваш с някакви неясни желания и се будиш с готовността да преживееш още един безсмислен ден. И после, ако случайно „късмета” ти се усмихне и срещнеш отново любовта, пак ще се впуснеш безразсъдно в тая глупост и пак ще се разбиеш в стената на човешкия егоизъм, на собствената си недоверчивост и на страха на другия да ти се отдаде или да се бори за теб. И това ще се повтаря, докато не спреш да вярваш и не се ожениш по разумни, практични причини.

     Но сега моята надежда не е мъртва. Аз си заспивам с моите детски мечти и чакам да се събудя и всичко да е както преди. И когато той ми каже, че ме обича, аз му вярвам. Когато говори студено, ме боли. Когато ме ревнува, се радвам. А когато е безразличен, сърцето ми се свива. Но докато събирам смелост да сложа край на всичко това, сърцето ми неминуемо ми напомня, че всичко щастливо съм изживяла с него и ако сложа край, това означава да се предам на цялата грозота, насадила се и в неговата, и в моята душа. И тогава ми остава да чакам пак да завали и когато усетя нежните капки дъжд по лицето си, да забравя за всичко и да стана пак чистото невинно дете, което той обичаше.