Минало...

All the great spiritual leaders in history were people of hope. Abraham, Moses, Ruth, Mary, Jesus, Rumi , Gandhi, and Dorothy Day all lived with a promise in their hearts that guided them toward the future without the need to know exactly what it would look like. Let's live with hope.

I have learned two lessons in my life: first, there are no sufficient literary, psychological, or historical answers to human tragedy, only moral ones. Second, just as despair can come to one another only from other human beings, hope, too, can be given to one only by other human beings.

Hope is what led a band of colonists to rise up against an empire; what led the greatest of generations to free a continent and heal a nation; what led young women and young men to sit at lunch counters and brave fire hoses and march through Selma and Montgomery for freedom's cause. Hope is what led me here today -- with a father from Kenya, a mother from Kansas; and a story that could only happen in the United States of America. Hope is the bedrock of this nation; the belief that our destiny will not be written for us, but by us; by all those men and women who are not content to settle for the world as it is; who have courage to remake the world as it should be. [January 3, 2008]

  Надеждата е това, което ме изпълва, когато видя зачервеното небе, скриващото се слънце и въпреки че осъзнавам, че денят си е отишъл и може би всичко е загубено, все още чакам на другата сутрин да се събудя и да погледна в синьото небе плодовете на труда си. И знам, че може би нищо от това няма да се случи. И ще се отчая, но ако никога не се отчайваме, значи никога не се надяваме.

            Иска ми се всичко да е хубаво, а България пак да е велика и истинска. Иска ми се да накарам всички да повярват в това, в което вярвам аз, да чувстват духа на силните хора, живели преди нас тук, да отмъстят за кръвта им, да живеем в една „чиста и свята република”, да се обичаме, да сме съвестни и да вярваме. А тези думи звучат толкова тривиално и досадно, не мога да намеря израз на досадата си от този свят. Но ето, тя пак се е скрила там- надеждата. И знам, че един ден всичко, за което мечтая, ще стане истина, но дали ще съм тук, за да го видя?!

            Не се ли уморихме да търсим любов там, където я няма? Да търсим утеха и помощ в безмилостните неразбиращи погледи, да чакаме някой, който отдавна ни е забравил, да ни помогне, да вярваме, че всичко ще стане от само себе си, да умираме в жалкото си съществуване, мразейки другите, защото осъзнаваме, че не сме по-добри от тях… И все пак аз живея в тази страна, в страната на абсурдите. И стоя и слушам рева на планинските урви, вятъра и песента на птиците, такава каквато я няма никъде, знаейки, че всичко това, което сега наричам мое, един ден ще ми  бъде чуждо, защото ще съм прекосила границите на   времето и пространството и ще съм част от едно по-честно общество,но студено в своята подреденост. Ще стоя и ще гледам прекрасните им лица, усмихнати и любезни и ще се сещам за загорелите от труд български селяни, отдавна застинали в гроба, онези миналите, които биха дали мило и драго да ни спасят. Ще се сещам, а в сърцето ми ще набира нов порив, стара любов за моята страна, такава, каквато е във въображението ми- чиста и свята.

            И все пак като се загледам в миналото и се замисля, че ние сме хората с тази история, ми е трудно да повярвам какви сме били и в какво сме се превърнали. И някакси сме свикнали да разгласяваме наляво и надясно колко сме зле, вместо да се срамуваме от това, свикнали сме да се оплакваме, вместо да се борим за себе си, да плачем, вместо да проявим смелост и сила, да обвиняваме всички, освен себе си… А бъдещето е пред нас. И докато не се научим, че ние сме тези, които трябва да се променят, България ще бъде такава, а ние ще петним името и. От кога не сте усещали истинска гордост и любов? Кога за последно се сетихте, че ние сме онези, проливали кръвта си за свобода, постигнали я, макар и след несправедлив процес, все пак я постигнахме…И какво?! Доказахме, че заслужаваме робство, защото не умеем да оценим спечелената от друг свобода.   

            Но ни липсва надеждата. Надеждата, че ние сме тези, които могат да променят нещата, че ние сме тези изградили малкото си място в света, че ние можем да създаваме лекарства, машини, велики произведения, политици и патриоти и то такива, каквито никъде няма. Надеждата, че Бог ще ни помогне в борбата, че ще научи българите да спрат да убиват българи, да си помагат и да спрат да се унижават, че един ден не съдбата ни ще бъде писана за нас, а ние ще пишем съдбата си, ние ще създаваме историята си и то така, че да ни харесва. Имам нужда да повярвам, че можем да се справим и че само нашият български дух ще ни поведе по стълбата на успеха, на моралната извисеност и любов… и един ден ще оценим какво имаме.

Защото подлецът, шпионът, мръсникът

в ония дни мрачни, що "робство" се викат,

умираха мирни на свойто легло

с продадена съвест, с позор на чело,

и смъртта на тебе, о, бесилко свята,

бе не срам, а слава нова на земята

и връх, от където виждаше духът

към безсмъртието по-прекия път!

Нека дадем на света своята надежда, нека изровим от сърцето си малкото останала любов и признателност и да я дадем на всички обезверени, да ги научим да чувстват, да вярват, да се смеят, да ги научим да живеят.