Home is where the heart is

Това е онзи сладък момент, в който сърцето ти отново започва да бие, в който знаеш, че обичаш, в който отново след толкова много време се чувстваш щастлив и у дома. И в който споменът не е болезнен, а щастлив.  Как обичам Българияя! Обичам всичките объркани емоции, които витаят из въздуха тук, обичам, когато пак съм жива! Обичам приятелите си! Обичам дивия вятър и въздуха… толкова сладък особен въздух! Обичам тихите поточета, полските цветя и онова невероятно спокойствие, което сгрява душата ти. Обичам дори дъжда, макар че ме прави тъжна и объркана. Обичам планинските легенди, обичам хората, толкова странни, ограничени и забавни в глупостта си, но някак смели и живи! Обичам искрените усмивки! Обичам мириса на детство, пламъчетата в очите на най-любимите си хора, обичам да правя каши в личния си живот и после да се чудя как да ги оправя, обичам да си мечтая и да се радвам на някоя странна отровно зелена гъсеница, която някак си се е топнала в реката. Обичам да обичам! Сега мъъничко пак съм си аз, пак съм смелото лудо дете, което взима грешни решения, което се опитва да направи родителите си горди и което не спира да се бори за нещо, което може би никога няма да получи. Но в живота винаги е така, оценяваш това, което имаш, чак когато е далеч и все ти липсва. Но смисълът е в борбата, в пътя към щастието.

           Вече не се чувствам като предателка. Това е моята родина и аз няма да спра да я обичам. Ще се връщам винаги и ще чета Вазов, Ботев, Смирненски и Вапцаров. И когато ги чета, ще оживявам отново, сърцето ми ще се радва и ще се гневи, ще се гордее и ще страда със съдбата на тоя объркан наранен народ. И няма да стана германка, нито ще им дам да ме променят. Не се гаси туй, що не гасне! А когато съм видяла достатъчно и разбера защо и как, ще се върна още по-смела, за да се боря, за това което обичам! Ще знам за какво да умра!

Тирани, всуе се морите!

Не се гаси туй, що не гасне!

Лучата, що я днес гасите,

тя на вулкан ще да порасне.

                Но сърцето трябва да порасне, да се научи да разбира, да търси, да вярва, да се изправя пак и пак, да спре с неудържимите пориви на младостта, егоистични и луди. Лъчът трябва да има посока, а мисълта да стане подвластна на чувствата… или обратното. Сега съм на 19. Губих се, връщах се и все пак… все същите глупешки мечти ме водят през житейския ми път, все същите грешки, все същите уроци. Но.. това, което сега ме успокоява, това, което винаги ще е там е това, с което съм закърмена и което пак и пак ще ме събужда от мрачния сън на модерния свят. Това е чистата любов на българина! Защото когато един българин обича, той обича истински. Когато успее да пробие стената от проблеми, глупост, злост и завист, в сърцето му заискряват ония чистота и топлина, способни да сгреят света. И няма нищо по-красиво. Нищо, което така да отеква в най-нежните струни на израненото ти, изгубено същество, уморило се да скита по далечния свят и търсещо утеха в студа, в практицизма и лакомията. И тогава можеш да продължиш да търсиш, да се питаш защо и как, за да стигнеш отново до отчаянието. Но ще знаеш кой си, от къде идваш и с какво трябва да се гордееш. Тогава ще преживееш всичките унижения, които светът ти е подготвил и пак няма да се изгубиш, пак ще си горд и инатлив, глупав идеалист.

                Някои от нас спират да мислят за всичко това, за всичко, което са оставили назад в мрака, страдащо и неутешено. И продължават напред с живота си, радват се на новия свят, влизат в нормите му, доказват се и в крайна сметка получават това, което всеки трудолюбив човек заслужава, но в България не би могъл да достигне. И се борят всеки ден, радват се на новите приятели, може би и на някои от старите и потискат в себе си оня порив към искрена емоция и уют. Докато един ден, след 4-5 месеца нещо не се пречупи и сърцето не започне да крещи с всичка сила, че не издържа повече и трябва отново да види онова,което обича, което го кара да тупти, да мрази и люби. Тогава чакаш всяка секунда, докато не видиш родната българска земя, пожълтяла и изгорена от лятното слънце, чакаща своите деца. И децата се връщат и се радват за един щастлив миг преди отново да станат безчувствени, силни, смели и горди. И преди отново да заровят дълбоко в себе си болката и липсата, чувството за вина. Това сме ние, изгнаници и предатели. Обичащи и страдащи, борещи се и търсещи, вечно разкъсвани между естествения човешки избор и онова, което нито една страна не може да ти подари.

                Но сега съм у дома. Сега всичко това спи някъде в мен, а сърцето ми е спокойно. Сега съм аз и никой не ми казва какво да правя, каква да бъда или да не бъда, какво ми липсва и какво да подобрявам. Сега мога да се радвам на живота си, на семейството си, на котките и птичките, на цветята и поникналия в камъните здравец. Сега мога да напълня торбата си с усмивки, за да продължа напред. Мога да се смея силно и да пея, да тичам, да лудея и да поглъщам лъчите на септемврийското слънце, скривано от време на време от немирните облаци. И макар че някъде в душата ми нещо се роптае, че не съм на училище, че няма да чакам Коледа, да видя как магазините постепенно се пълнят с украса, да чуя поредните лъжливи благотворителни проекти по телевизията и да се залъжа да пратя смс поне на един, да започна да мисля за подаръци и да правя велики планове за предстоящите събития, все пак съм щастлива. Защото иначе никога нямаше да знам. И защото все пак… това все още ме вълнува и онова различното и невероятното там , в Германия, не ме е променило.

                Това е животът. Това и всичко друго, което предстои да открия. Ние сме малки късчета звезди и сме шарени и грешни, вдъхновени и непокорни, но макар да ме е страх знам, че накрая всичко ще се оправи и човек винаги намира пътя към дома. А там… са всички отговори.