Странен мартенски полъх

Не можеш да спреш гората да се разлиства. Не мога да накарам и немирното си сърце да спре да обича, да спре да търси приказното в света, да се рови в горчиво-сладки спомени и да се моли всичко отминало и свършило да се върне. Вероятно причината е в странното време, което така подло отнема само лошите ни спомени и оставя полъха от оная любов, оная, която само веднъж ни удря и оставя отпечатък за цял живот. Парадоксът е, че сега дори не искам той да се върне. Не си се представям вече с него, не мога да бъда същата и не мога да предам мечтите си. Но в тая прохладна, странна вечер, изпълнена с дъх на цветя и настъпваща пролет, си спомних. И сърцето ми затуптя. И ми се прииска да се върна там още веднъж за последно, да изпитам същите чувства, да усетя същите целувки и да стана отново разхайтен тийнейджър. Да се прибирам твърде късно и да чакам с нетърпение следващата ваканция. Да съм влюбена и немислеща за бъдещето. Истината е, че го обичах. И с времето грешките избледняха и остана само онова чувство на добре прекарано време. Да, накрая болеше, боли и сега понякога, но вече не съжалявам за нищо. Не съжалявам, че го срещнах и че го обичах, че правих идиотии с него, че понякога го лъжех, че плачех пред него, че бях уязвима и себе си. Защото тогава бях дете и това трябваше да правя. А сега съм възрастна и трябва да мисля за важни неща. И ще го направя след малко. Сега просто искам да се отдам на странния спомен, на полъха във въздуха, на шепотът и на леката жегваща болка в сърцето си, на тихата нужда от ласка и от онова обещание за вечна любов, лъжливо и сладко звучащо в ушите ми. Мама ми каза, че съм твърде емоционална, влюбчива, че е все на моя сметка. Но… ако и ти си изживял това, което изживях аз поне веднъж в живота си, не би ме обвинявал. Ако си повярвал поне за миг, че всичко онова, за което си мечтаеш, е истина, че си специален и неповторим за някого и че той винаги ще е там до теб, ако си се отдал на оная неповторима страст, ако си забравил целия си разум поне веднъж, тогава ще знаеш, че това те променя. Не можеш да го забравиш вече. То е наркотик, искаш го отново и отново дори когато те унищожава. Но… аз пак съм тук и обичам. Минах през ада на разбитото сърце, простих му и го забравих, срещнах ново слънце и нова надежда и продължих напред без страх. И знам, че и това ще свърши зле, но когато го преживея и се обърна назад, пак няма да съжалявам. Това е искрата на истинския живот, тя те кара да се изправиш пак на крака и пак да обичаш. Това означава да си смел… или глупав, кой знае. Но все си мисля, че  макар и разума да е това, което ще ме издигне и ще ме направи успял човек някой ден, той също така е и онова, което ще ме остави без семейство и приятели, ако нямаше едно сърце до него, което все да взима думата. Така че всичко е въпрос на избор. Е моят е да бъда човек- беден, глупав и наранен, но човек. J