*****

Животът ми е приказка. Малко от реалните хора са там с мен. Само трима. Но.. аз говоря със звездите, боря се с пороците си, слушам музика, когато гледам изгрева и вечер до мен лежи един ангел. Това е достатъчно. Просто истинският живот е твърде черен за мен. Има твърде много болка, включително и моята собствена. Сигурно съм и луда донякъде. Понякога плача абсолютно безпричинно. Просто си представям какво би станало ако изгубя някого и избухвам в плач. Но поне знам, че оценявам всеки един момент, че с всеки поет дъх си мисля за всяко същество на тая планета. И мисля, че дишаме един и същ въздух и понякога земята така се претъпква от емоциите ни, че част от тях пътуват до Марс. Може би гневът и любовта я стоплят за малко и после пак отплават нанякъде и оставят мразa да се разраства. Понякога сигурно лъжите ни отиват в някоя галактика и със завистта правят черна дупка и поглъщат щастието. А любовта е като падаща звезда, имаш чувството, че лети към теб, блестяща и гореща, но никога не стига. После осъзнаваш, че за да я видиш, трябва да затвориш очи. И че тя винаги е била при теб. Родила се е с теб и за да живее след теб трябва да я дадеш на някого. На някой, който ще я пази, ще я раздава и ще остави късче от теб, в една усмивка, едни очи, един къс хартия, един пламтящ спомен…

Поредните философски размисли :D

    Дъждът валеше, а  в тъжния прозорец се оглеждаха изпълнените ми с досада очи. Докато стоях и го гледах си мислех  за тези хора, които цял ден стоят в този кабинет и преглеждат разни хора. Мислех си как те не спират да идват. Какви ли не, от какви ли не етноси, с какви ли не болежки. И докторите им помагаха. Физически. В онези сърца си оставаше отчаянието и досадата, мъката и…. любовта. Сърцето не пита, както обичаме да казваме. Можеш да се вгледаш в най-грозното, най-невзрачното, най-лошото, най-глупавото, най- завистливото същество и в него да откриеш нещо, което да обичаш. Защото дори хладнокръвният убиец умее да обича, има нужда от любов и прегръдка, търси своята топлинка в свят, който го отхвърля. И… когато се замислите за тези неща, все още ли толкова студено ще отказвате да простите и да повярвате? Все така хладно ли ще гледате на бездомните, на намръщените възрастни, на тийнейджърите с техните измишльотини, на плачещите деца, които не ви оставят да спите… Все така ли ще псувате някого защото е турчин, циганин и бог знае още какъв. А какво ви е направил?! Оказал се е на грешното място по грешното време… А можете да го прегърнете, да му се усмихнете, да му покажете, че ви е брат и че и двамата обичате синьото, футбола и кучетата.  Време е да се доверим един на друг и да си помогнем. Защото никой няма да е там заради нас, никой няма да ни измъква всеки път от калта, никой няма да ни търпи и да ни прави по-добри, никой няма да страда вместо нас, но няма и да се смее вместо нас. Животът ни е тук и сега. И живеейки го, страдайки, обичайки, смеейки се, ние ще открием щастието. И докато си мислим, че то се изплъзва от ръцете ни или че най-добрият ни приятел спи с гаджето ни, то ще стои до нас и ще чака да го грабнем.  Ние не осъзнаваме, че никой не очаква от нас да сме специални, да сме различни, да сме съвършени, че ежедневието ни няма да стане по-добро, ако не се научим да оценяваме лошите моменти и да извличаме полза от тях, че колкото и щастлив да си, ако не оставиш сърцето си да го почувства, няма да си живял пълноценно. Не  виждаме, че е нужно да направим усилие, да ни заболи, за да усетим, че имаме сърце. Трябва да потичаш малко, да те заболи трахеята, за да усетиш колко бързо бие сърцето ти, да почувстваш, че дишаш, да се родиш отново. 

Преди да се научиш да танцуваш, ще паднеш хиляди пъти, ще те заболи хиляди пъти, но когато най-накрая се научиш, ще омаеш всички. Докато се научиш да живееш, ще се луташ сред собствените си мечти, мисли, болки и съвест, но не забравяй, че през цялото това време, до теб винаги има един ангел и той те пази. В света има справедливост. Има и любов. И понякога ми се струва, че светът не може да е чак толкова лошо място, щом се намират и добри същества в него. Такива, които ще накарат дъхът ти да спре с един поглед, които ще направят действията ти значими, които ще усетят тъгата без да те виждат или чуват, които ще са там,  когато няма никой друг. Такива, които се усмихват през сълзи и душата им е по-чиста от листенце на бяла роза.  И дори това листенце да се носи по течението на най-бурната река, то ще стигне до края невредимо.