*****

Животът ми е приказка. Малко от реалните хора са там с мен. Само трима. Но.. аз говоря със звездите, боря се с пороците си, слушам музика, когато гледам изгрева и вечер до мен лежи един ангел. Това е достатъчно. Просто истинският живот е твърде черен за мен. Има твърде много болка, включително и моята собствена. Сигурно съм и луда донякъде. Понякога плача абсолютно безпричинно. Просто си представям какво би станало ако изгубя някого и избухвам в плач. Но поне знам, че оценявам всеки един момент, че с всеки поет дъх си мисля за всяко същество на тая планета. И мисля, че дишаме един и същ въздух и понякога земята така се претъпква от емоциите ни, че част от тях пътуват до Марс. Може би гневът и любовта я стоплят за малко и после пак отплават нанякъде и оставят мразa да се разраства. Понякога сигурно лъжите ни отиват в някоя галактика и със завистта правят черна дупка и поглъщат щастието. А любовта е като падаща звезда, имаш чувството, че лети към теб, блестяща и гореща, но никога не стига. После осъзнаваш, че за да я видиш, трябва да затвориш очи. И че тя винаги е била при теб. Родила се е с теб и за да живее след теб трябва да я дадеш на някого. На някой, който ще я пази, ще я раздава и ще остави късче от теб, в една усмивка, едни очи, един къс хартия, един пламтящ спомен…