Въпроси и отговори

   Понякога искам да потъна в океана. Не защото съм депресирано дете в края на пубертета си, на което му липсват драмите. А защото има нещо вълшебно в дълбините му.  Сърцето на жената е дълбок океан от тайни. И страда, бих добавила.

    Ох как ми се иска да върна времето назад. Що за глупав живот? Правиш грешки като възрастен, а си уязвим като дете. Нараняваш хората, които обичаш, а сърцето ти кърви от болка. И единственото, което искаш, е чиста душа. Нова, красива, както първата. А не това мръсно, долно същество, което живее в теб и се храни от щастието ти. И след него не остава нищо друго освен мрак, болка, егоизъм и недоверие.

    Аз ще си живея в книгите до края на живота си. Ще мечтая, докато старостта не отнеме и последната капка живот от мен. Ще се моля и ще се надявам. Ще търся красотата в света, ще се смея на най-старите шеги от книгата, ще гушкам непознати, ще плача за глупости и ще си въобразявам разни неща. И ще искам любов в замяна. Ще пазя всяка усмивка като безценен дар и ще се радвам на изгревите и залезите. Ще чувствам със сърцето си дори когато се правя на безразлична. Ще правя любов, а не секс дори когато съм облякла черно еротично бельо. Ще попивам думите ти и те ще се вливат в сърцето ми, ще го пробождат и ще го галят. Ще плача вечер и сутрин ще се будя с усмивка. Ще водя борба след борба. И няма да стана възрастен. Дори сега, когато пуша, не съм. Не бях, когато започнах да правя секс и сигурно няма да стана и когато се омъжа. Защото не искам. Ще пазя децата си и ще ги обичам, за тях ще бъда най-силното същество на света. Но няма да стана безсърдечна и скучна. Няма да има спокойствие за мен. Няма и да намеря това, което търся. Но очите ми ще бродят, сърцето ми ще чувства, а мозъкът ще се дразни. Затова можеш да спреш да чакаш да порасна. Винаги ще обичам седемнайсетгодишното момче, което беше, което лудуваше с мен в летните часове, което ми рисуваше крави и прасчовци на paint-а и което ме слушаше как плача, когато някоя мишка решаваше да мине през леглото ми.  И винаги ще те помня! Това беше най-красивото приключение в живота ми  :) 

*

“From this experience, I understood the danger of focusing only on what isn't there. What if I came to the end of my life and realized that I'd spent every day watching for a man who would never come to me? What an unbearable sorrow it would be, to realize I'd never really tasted the things I'd eaten, or seen the places I'd been, because I'd thought of nothing but the Chairman even while my life was drifting away from me. And yet if I drew my thoughts back from him, what life would I have? I would be like a dancer who had practiced since childhood for a performance she would never give.”

She paints her face to hide her face. Her eyes are deep water. It is not for geisha to want. It is not for geisha to feel. Geisha is an artist of the floating world. She dances, she sings. She entertains you, whatever you want. The rest is shadows, the rest is secret.

Най-после заваля...

Искам да бъда капка дъжд. И да се стека по лицето на някое разплакано нежно цвете, да се слея със сълзите му и да го успокоя. Дъждът е освежаващ, чист и бисерен. Сякаш някакви божествени искрици падат от небето и измиват света. И той стои притихнал и чака да бъде пречистен. Но хората се затварят по домовете си и не искат да стоят под дъжда. И си остават мръсни. Болни и наранени. Е аз оная вечер се разходих под дъжда. Абсурдното е, че се притеснявах някой да не ме помисли за луда. Но все пак се успокоих. Болката си остана, но намерих някакво примирение в блестящите павета и в тихо нашепващите листа, по които се стичаха капките дъжд. Стоях, обърнала лице към небето, и от студените капки бурята в сърцето ми утихна. Бих стояла така цяла вечност. За момент бях спряла да мисля и нищо вече нямаше значение. Може би тогава бих се понесла към небето като перце и бих била свободна като вятъра. И може би тогава щях да отлетя надалеч и щях да обгърна света с учудени очи и после да се спусна към океана. Но сега светът ми изглежда грозен. Зад хоризонта няма вълшебни страни, а само воюващи хора. Пустините не са огрени от ореола на вълшебното, а от някакъв скрит ужас. Знаещите хора са нещастни. А въображението е по-важно от знанието. Но въображението замира от цялата тая грозота. И тогава ти остава да се ровиш в миналото и да търсиш къде си сбъркал и какво се е променило. И утре да тичаш по-бързо към това безвъзвратно отминало време. Докато един ден не спреш уморен и не осъзнаеш, че си пропилял и останалата част от живота си в търсене на нищото, на щастлив спомен, на забравена любов. Но какъв избор имаш? Е, можеш да се бориш със себе си и да оценяваш въздуха, който дишаш. Освен ако той не е отровен от цигарен дим. И освен ако не е останало нищо вече, за което да се хванеш. Само капчица красота, колкото да не умреш. Само лек полъх на любов, само някакво успокоение, че всичко ще свърши все някога, само плахата надежда, че щом някой някога те е обичал, значи някой ще те заобича пак. Да, надежда винаги има. Тя е оная проклетница, заради която винаги страдаш. Защото рано или късно пак се разочароваш. А надеждата подхранва най-смелите и безумни мечти. И заедно със спомените  влудява сърцето и не те оставя да спиш. А после се сблъсква в реалността, както вълните на разбушувано море се разбиват в скалите и за момент замира. И ако сърцето ти не е замръзнало вече, тя пак ще се появи. Но дотогава има момент на пълна летаргия и сякаш гледаш света през някакъв прозорец. Дните минават неусетно и ти заспиваш с някакви неясни желания и се будиш с готовността да преживееш още един безсмислен ден. И после, ако случайно „късмета” ти се усмихне и срещнеш отново любовта, пак ще се впуснеш безразсъдно в тая глупост и пак ще се разбиеш в стената на човешкия егоизъм, на собствената си недоверчивост и на страха на другия да ти се отдаде или да се бори за теб. И това ще се повтаря, докато не спреш да вярваш и не се ожениш по разумни, практични причини.

     Но сега моята надежда не е мъртва. Аз си заспивам с моите детски мечти и чакам да се събудя и всичко да е както преди. И когато той ми каже, че ме обича, аз му вярвам. Когато говори студено, ме боли. Когато ме ревнува, се радвам. А когато е безразличен, сърцето ми се свива. Но докато събирам смелост да сложа край на всичко това, сърцето ми неминуемо ми напомня, че всичко щастливо съм изживяла с него и ако сложа край, това означава да се предам на цялата грозота, насадила се и в неговата, и в моята душа. И тогава ми остава да чакам пак да завали и когато усетя нежните капки дъжд по лицето си, да забравя за всичко и да стана пак чистото невинно дете, което той обичаше.

По течението на собствените си мисли

Понякога ми се иска да се превърна във вятър и да тичам по поляните, да се слея с песента на птиците и да потъна в бурните вихри на някоя река. Да стана снежинка и да летя към земята в лекия танц на коледата. После да се стопя в топлите ти ръце и да бъда вечно твоя и разляна по кожата ти. Да бъда розовеещата зора на новия ден или кървавия залез на отминаващия. Синевата на морската шир, така необятна и мистична, пленителна и опасна. Да стана волна като вълните, разбиващи се в някоя скала, някъде далече, където палмите пазят спомена за пиратските кораби. После да се върна с облаците и да стана стръкче момина сълза. Да видя пролетта и после да заспя до следващата година. А покрай мен животът ще се разлиства, разцъфва и променя. Ще става нов и по-хубав, докато есента не оцвети с жълтите, оранжевите и червените си бои света и не оголи клоните, за да покаже скрежа по водата, отпечатал цветята на някой незнаен художник и заледил и тревите по поляните. После ще ги топли само далечният лъч на бледото слънце, който ще пробягва по тях, правейки и рисунките още по-красиви. Накрая ще заякне и ще започне нежно да милва снега докато не го стопи, за да разцъфне новото кокиче и за да запеят птичките, за да повикат пролетта. И така цяла вечност. Дори когато ни няма. Но това е величието на природата- всичко се събужда пак, след като е умряло. Събужда се още по-красиво отпреди, за да освети цялата Вселена. Само най-големият шедьовър на природата я скверни. но сигурно в това е равновесието. Но все пак има някакво успокоение в това да знаеш, че дори когато няма да те има животът ще продължи, че горите пак ще се разлистят, че птичките пак ще пеят, че цветята ще поклащат колебливо главичките си, а делфините ще скачат над морската шир, че ледените полета ще си останат ледени и ще са дом на белите мечки, че джунглите ще скриват всевъзможни видове животинки, че слънцето ще грее усмихнато,а нощта ще е обсипана със звезди, че някой някъде ще бъде добър, ще обича родителите си и ще се грижи за децата си, че красотата в света е безсмъртна. И ти ще си някъде там в емоциите на хората, в музиката в душите им, в мислите и въображението им, в нежните им думи и в обичащите им погледи, в тихите усмивки и в пламенните сърца, в смелостта, доблестта, честността, нежността, почитта и любовта им. И ще си щастлив.

За белите рози

"Той си тръгна и аз се чувствам празна. А дори не знам защо. И знам, че е безсмислено, абсурдно, неоправдано. Страх ме е да призная пред себе си дори, че съм хлътнала по един въображаем образ, по един намек за любов, по едва видими черти, вместо по характер, същност, дълбоки чувства. И все пак усмивките, които думите му, докосванията му, парфюмът му породиха, бяха истински. И чувството, че съм желана и обичана, бе всепоглъщащо и ме караше да летя. Сякаш по поръчка ласките му секнаха преди да си отиде и това ме остави ядосана и унижена. Защо? Може би защото гледаше всяка друга, но не и мен, защото беше студен и мрачен като камък и пак в онова странно депресирано състояние, което убиваше всичко весело в душата ми. Но това не заличи желанията ми. Сякаш наистина се бе превърнал в господар и бе впримчил свободолюбивата ми душа в оковите си. Бях станала напълно подвластна на погледите му, на тялото му. А ледът, сковал въздуха около нас, ме убиваше. Но копнежите са по-силни от всичко. Защото в силните му ръце, в топлото му тяло, с мускули, твърди като гранит, в оня топъл и все пак сериозен поглед и в устните, по които едва играеше усмивка, аз видях оня мъж, когото винаги съм искала и за когото до този момент смятах, че съществува само в книгите. Но което беше по-лошо, той виждаше в мен момичето, което винаги съм искала да бъда- малка, крехка и добра като ангел. А аз вече отдавна не съм ангел. Въпреки това погледите му бяха като глътка свеж въздух след дълго задушаване в тоя грозен свят. Ръцете му бяха като опора и закрила, а парфюмът му ме обгръщаше и пленяваше, омагьосваше сетивата ми и дори сега го усещам, когато той е толкова далеч и е забравил за мен.

    Но аз ще се освободя от оковите му и ще полетя с вятъра. Ще стана смела и силна и ще прегърна порочния си живот. Ще обичам този, когото трябва, и ще се боря за чистите си мечти. Ще скрия розата в някоя любима книга, защото и чувствата, които тя събуди в мен, принадлежат на въображаемия свят от книгите, който ме прави истински щастлива."