"Той си тръгна и аз се чувствам празна. А дори не знам защо. И знам, че е безсмислено, абсурдно, неоправдано. Страх ме е да призная пред себе си дори, че съм хлътнала по един въображаем образ, по един намек за любов, по едва видими черти, вместо по характер, същност, дълбоки чувства. И все пак усмивките, които думите му, докосванията му, парфюмът му породиха, бяха истински. И чувството, че съм желана и обичана, бе всепоглъщащо и ме караше да летя. Сякаш по поръчка ласките му секнаха преди да си отиде и това ме остави ядосана и унижена. Защо? Може би защото гледаше всяка друга, но не и мен, защото беше студен и мрачен като камък и пак в онова странно депресирано състояние, което убиваше всичко весело в душата ми. Но това не заличи желанията ми. Сякаш наистина се бе превърнал в господар и бе впримчил свободолюбивата ми душа в оковите си. Бях станала напълно подвластна на погледите му, на тялото му. А ледът, сковал въздуха около нас, ме убиваше. Но копнежите са по-силни от всичко. Защото в силните му ръце, в топлото му тяло, с мускули, твърди като гранит, в оня топъл и все пак сериозен поглед и в устните, по които едва играеше усмивка, аз видях оня мъж, когото винаги съм искала и за когото до този момент смятах, че съществува само в книгите. Но което беше по-лошо, той виждаше в мен момичето, което винаги съм искала да бъда- малка, крехка и добра като ангел. А аз вече отдавна не съм ангел. Въпреки това погледите му бяха като глътка свеж въздух след дълго задушаване в тоя грозен свят. Ръцете му бяха като опора и закрила, а парфюмът му ме обгръщаше и пленяваше, омагьосваше сетивата ми и дори сега го усещам, когато той е толкова далеч и е забравил за мен.
Но аз ще се освободя от оковите му и ще полетя с вятъра. Ще стана смела и силна и ще прегърна порочния си живот. Ще обичам този, когото трябва, и ще се боря за чистите си мечти. Ще скрия розата в някоя любима книга, защото и чувствата, които тя събуди в мен, принадлежат на въображаемия свят от книгите, който ме прави истински щастлива."
No comments:
Post a Comment