По течението на собствените си мисли

Понякога ми се иска да се превърна във вятър и да тичам по поляните, да се слея с песента на птиците и да потъна в бурните вихри на някоя река. Да стана снежинка и да летя към земята в лекия танц на коледата. После да се стопя в топлите ти ръце и да бъда вечно твоя и разляна по кожата ти. Да бъда розовеещата зора на новия ден или кървавия залез на отминаващия. Синевата на морската шир, така необятна и мистична, пленителна и опасна. Да стана волна като вълните, разбиващи се в някоя скала, някъде далече, където палмите пазят спомена за пиратските кораби. После да се върна с облаците и да стана стръкче момина сълза. Да видя пролетта и после да заспя до следващата година. А покрай мен животът ще се разлиства, разцъфва и променя. Ще става нов и по-хубав, докато есента не оцвети с жълтите, оранжевите и червените си бои света и не оголи клоните, за да покаже скрежа по водата, отпечатал цветята на някой незнаен художник и заледил и тревите по поляните. После ще ги топли само далечният лъч на бледото слънце, който ще пробягва по тях, правейки и рисунките още по-красиви. Накрая ще заякне и ще започне нежно да милва снега докато не го стопи, за да разцъфне новото кокиче и за да запеят птичките, за да повикат пролетта. И така цяла вечност. Дори когато ни няма. Но това е величието на природата- всичко се събужда пак, след като е умряло. Събужда се още по-красиво отпреди, за да освети цялата Вселена. Само най-големият шедьовър на природата я скверни. но сигурно в това е равновесието. Но все пак има някакво успокоение в това да знаеш, че дори когато няма да те има животът ще продължи, че горите пак ще се разлистят, че птичките пак ще пеят, че цветята ще поклащат колебливо главичките си, а делфините ще скачат над морската шир, че ледените полета ще си останат ледени и ще са дом на белите мечки, че джунглите ще скриват всевъзможни видове животинки, че слънцето ще грее усмихнато,а нощта ще е обсипана със звезди, че някой някъде ще бъде добър, ще обича родителите си и ще се грижи за децата си, че красотата в света е безсмъртна. И ти ще си някъде там в емоциите на хората, в музиката в душите им, в мислите и въображението им, в нежните им думи и в обичащите им погледи, в тихите усмивки и в пламенните сърца, в смелостта, доблестта, честността, нежността, почитта и любовта им. И ще си щастлив.