По течението на собствените си мисли

Понякога ми се иска да се превърна във вятър и да тичам по поляните, да се слея с песента на птиците и да потъна в бурните вихри на някоя река. Да стана снежинка и да летя към земята в лекия танц на коледата. После да се стопя в топлите ти ръце и да бъда вечно твоя и разляна по кожата ти. Да бъда розовеещата зора на новия ден или кървавия залез на отминаващия. Синевата на морската шир, така необятна и мистична, пленителна и опасна. Да стана волна като вълните, разбиващи се в някоя скала, някъде далече, където палмите пазят спомена за пиратските кораби. После да се върна с облаците и да стана стръкче момина сълза. Да видя пролетта и после да заспя до следващата година. А покрай мен животът ще се разлиства, разцъфва и променя. Ще става нов и по-хубав, докато есента не оцвети с жълтите, оранжевите и червените си бои света и не оголи клоните, за да покаже скрежа по водата, отпечатал цветята на някой незнаен художник и заледил и тревите по поляните. После ще ги топли само далечният лъч на бледото слънце, който ще пробягва по тях, правейки и рисунките още по-красиви. Накрая ще заякне и ще започне нежно да милва снега докато не го стопи, за да разцъфне новото кокиче и за да запеят птичките, за да повикат пролетта. И така цяла вечност. Дори когато ни няма. Но това е величието на природата- всичко се събужда пак, след като е умряло. Събужда се още по-красиво отпреди, за да освети цялата Вселена. Само най-големият шедьовър на природата я скверни. но сигурно в това е равновесието. Но все пак има някакво успокоение в това да знаеш, че дори когато няма да те има животът ще продължи, че горите пак ще се разлистят, че птичките пак ще пеят, че цветята ще поклащат колебливо главичките си, а делфините ще скачат над морската шир, че ледените полета ще си останат ледени и ще са дом на белите мечки, че джунглите ще скриват всевъзможни видове животинки, че слънцето ще грее усмихнато,а нощта ще е обсипана със звезди, че някой някъде ще бъде добър, ще обича родителите си и ще се грижи за децата си, че красотата в света е безсмъртна. И ти ще си някъде там в емоциите на хората, в музиката в душите им, в мислите и въображението им, в нежните им думи и в обичащите им погледи, в тихите усмивки и в пламенните сърца, в смелостта, доблестта, честността, нежността, почитта и любовта им. И ще си щастлив.

За белите рози

"Той си тръгна и аз се чувствам празна. А дори не знам защо. И знам, че е безсмислено, абсурдно, неоправдано. Страх ме е да призная пред себе си дори, че съм хлътнала по един въображаем образ, по един намек за любов, по едва видими черти, вместо по характер, същност, дълбоки чувства. И все пак усмивките, които думите му, докосванията му, парфюмът му породиха, бяха истински. И чувството, че съм желана и обичана, бе всепоглъщащо и ме караше да летя. Сякаш по поръчка ласките му секнаха преди да си отиде и това ме остави ядосана и унижена. Защо? Може би защото гледаше всяка друга, но не и мен, защото беше студен и мрачен като камък и пак в онова странно депресирано състояние, което убиваше всичко весело в душата ми. Но това не заличи желанията ми. Сякаш наистина се бе превърнал в господар и бе впримчил свободолюбивата ми душа в оковите си. Бях станала напълно подвластна на погледите му, на тялото му. А ледът, сковал въздуха около нас, ме убиваше. Но копнежите са по-силни от всичко. Защото в силните му ръце, в топлото му тяло, с мускули, твърди като гранит, в оня топъл и все пак сериозен поглед и в устните, по които едва играеше усмивка, аз видях оня мъж, когото винаги съм искала и за когото до този момент смятах, че съществува само в книгите. Но което беше по-лошо, той виждаше в мен момичето, което винаги съм искала да бъда- малка, крехка и добра като ангел. А аз вече отдавна не съм ангел. Въпреки това погледите му бяха като глътка свеж въздух след дълго задушаване в тоя грозен свят. Ръцете му бяха като опора и закрила, а парфюмът му ме обгръщаше и пленяваше, омагьосваше сетивата ми и дори сега го усещам, когато той е толкова далеч и е забравил за мен.

    Но аз ще се освободя от оковите му и ще полетя с вятъра. Ще стана смела и силна и ще прегърна порочния си живот. Ще обичам този, когото трябва, и ще се боря за чистите си мечти. Ще скрия розата в някоя любима книга, защото и чувствата, които тя събуди в мен, принадлежат на въображаемия свят от книгите, който ме прави истински щастлива."