За т.нар. протест

Започнах да се чудя... дали пък не е дошло времето? Дали българинът не се е събудил? Нещо дълбоко, скрито, полумъртво в мен се обади... надежда. Да, това е един глупав бунт, в който участват петима идеалисти и стадо идиоти, които искат просто да трошат и да се напиват. Но понякога си мисля, че на малкото останали свястни хора в България им трябва малко надежда. Както на мен. За да започнат отново да се борят, за да видят смисъл. А горчилката е толкова голяма, разочарованието и убитите мечти. Не си струва да си идеалист в днешно време. Ти си оставаш такъв до края на живота си, но по едно време пламъкът в очите ти угасва и осъзнаваш, че не можеш повече. А тоя глупав народ не заслужава да вярваш в него, защото те мачка и те унижава. И е толкова горд, горд и сляп, че никога няма да избере правилният водач. Но сега сякаш и стадото е разбрало колко е загубено. Сега се чуди къде са му водачите, водачи, които не познава, които е забравило. И сега дори да се появят, как ще ги разпознае? Как ще повярва? След като години наред е било бито, лъгано, затваряно, убивано? И всичко това, посрещнато без ропот. И все пак... тук там по някоя патриотична мисъл леко разклаща блатото от глупост. А в моята душа се поражда надежда, глупава безсмислена надежда... и тъга. И си седя тук на 2000 км от родината и се моля за народа си... и си мисля, че бих се борила за него, ако само разбера, че си струва. Българинът си е българин, където и да отиде. И си остава горд и обичащ, но все пак разбит и без надежда, без опора. Но дали няма да свърши скоро нощта? Вероятно не, но лек свеж полъх се появи отнякъде, малко пробуждане, едва доловима светлина на хоризонта. И си мисля, че щом моята вяра може да се върне, значи не съм единствена. Значи тъжните идеалисти на България могат също да повярват и да се борят за това глупаво общество, което толкова време не можа да ги оцени. Но за да повярват, трябва нещо повече от плячкосване и оставка на правителството... трябва народът, който най-после осъзна реално отчайващото си положение, да разбере и какво точно му трябва, за да се измъкне. И той търси Апостола, но него го няма. А малките частички от него, които са попаднали в сърцата на хората, едва дишат. Жалки сме да. И жалки и горди, и все сме си ние. Нещо от нас си остава такова, каквото е било тогава... но онова хубавото някак се изгуби. Живо е в шепата хора, разпръснати и чудещи се сега като мен... дали пък? Но знам, че и тая вечер те ще си кажат "Не, това е глупост". И утре ще отидат на работа с кротката молба парите да стигнат и тоя месец и децата или родителите да не се разболеят.
   Може би пак ни трябва малко поетическа лудост, лудостта на младите, плявата, която един идеал представлява. Парадоксът е, че е назряла революция без идеалисти. Тя не е замислена от тях, както би трябвало да бъде. Тя няма посока. Но все пак всички ония същества, излезли на улицата, за малко са повярвали, че са силни. Народът най-после взе някакво решение сам, малко подтикван от съвсем други хора със съвсем други замисли, но все пак... безразличието се пропука. Затова сега аз се чудя... и в душата ми се породиха какви ли не чувства... плам, гняв, тъга, надежда, порив, желание да се боря. Нещо ботевско се появи някъде дълбоко. Но разумът бързо го потушава, защото българското общество е дете без родители. И му трябва време да порасне. Все пак мисълта, че оцеляхме толкова време, ме успокоява. Мисълта, че ни лъгаха и ни мачкаха, но ние пак от време на време се роптаем. Да, безсмислено е, да, не знаем какво искаме и да, в нас не е останало нищо красиво, гордо и смело, но... ние сме си българи. И аз вярвам, че във всяка душа има добро, че лудостта на младите може би ще доведе до края на нощта.  Ако те го пожелаят... ако те си отворят очите, ако повярваме още малко, че можем, ако се вгледаме в самите себе си, за да открием грешките си, ако решим! пак да станем велики. 

"Тая метаморфоза не схващаха турците. Те не можеха да вървят заедно с времето си и да виждат конаците, които взима прогресът на идеите. Та впрочем и да видеха, беше вече късно: те нямаха нито такава широка тъмница, нито такъв дълъг синджир да свържат една гигантска идея, невидим Крали Марко, който местеше планини.

Ще се удивлява потомството - що казвам? И ние сами, съвременници на описуемата епоха - отрезвели вече от цял ред исторически примери, се чудим и маем какво е било това умствено опиянение, това сюблимно безумство на народа, да се готви на борба с една страшна империя, с велики още военни сили? Да се готви, и то с надежда, че ще я събори, с такива нищожни до смешност средства? Да дели с нея мегдана в самото й сърце, в "чревото адово", както бе казал някога Марко Иванов, без да си е оздравил за съюзници, освен ентусиазма - плява, която пламва и гасне, и илюзията - призрак, който става нищо. Историята рядко ни дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост. Българският национален дух никога не се е дигал до такава висота и надали ще се дигне друг път..."
  Сега ни остава само да чакаме, да се молим и ако... тогава да се борим, да заобичаме пак това упорито дете и да му помогнем да намери пътя си.