***

До септември има толкова много време. И изведнъж в главата ми се появи мисълта, че няма да видя пролетта в България. Че няма да усетя вятъра и да видя поне една момина сълза... или светулките. Или да мога да се порадвам на живота в най-чистата му форма. И да мога да се смея с глас и да пея и да садя картофи и после да ги гледам как растат. Да се радвам на агънцата, които тичат по поляните или на конете, които потропват сърдито с копита заради досадните мухи. Или просто да си стоя в някоя прохладна майска вечер като Чорбаджи Марко и да гледам звездите. И да се ядосвам за глупости. А сега това ужасно много ми липсва. И животът ми се струва толкова несправедлив. Никой не може да ти вземе любовта от сърцето и най-чистото, твое си съзнание. И аз никога няма да стана германка. Все ще си нося гневливия характер и пълната с мечти душа, ще мразя и ще обичам силно. А във вечери като тази ми писва да бъда някой друг, да влизам в нечии норми и да се възхищавам на една дисциплинирана, но лишена от живот нация. Не мога да приема, че сме нещо по-малко от тях. Прекалено съм горда или прекалено сляпа, а може би съм прекалено българка. И все пак ще успея да оцелея и в тоя свят, ще изпълня критериите им... но понякога ще съм си аз и ще си мисля за онова, което най-много обичам. И ще се моля някой ден да се върна. И да гледам как се разлиства всяко дръвче и как тичат гущерчетата по старите срутени къщи, а планините шепнат стари легенди. Но времето лети и мен ме е страх, че пропускам толкова много. Сърцето ми се роптае, че съм му взела онова, което го е правело живо. А умът ми се чуди как да покаже на някой чужденец колко красиви са душите ни и спомените ни. Колко много скрито остава в мрака. Колко невероятно богат е езикът ни. Но мога да им покажа, че никога не се отказваме и че можем точно толкова, колкото и те. Но и че по пътя ще си останем все ние и няма да забравим откъде сме тръгнали. 
   Копнежът е красив все пак. Да усетиш, че още си тук, на земята, че си себе си, че в жилите ти се вихри оня порив, който те е довел до тук и заради който си оцелял през годините. Така вече не те е страх, защото това никой няма да ти го вземе. А сърцето ти ще си е пълно с обич, с топлина и радост, че си видял толкова много. И някой ден... ще се върнеш. И ще тичаш по поляните, ще пееш и ще си у дома. А земята, пълна с кръв, сълзи и пот ще те чака. Както чака всичките си деца, отчаяна и разбита. Но децата няма да я забравят, нито да спрат да се борят или да обичат. Просто ще чакат тя пак да ги призове и когато е дошло времето, ще се върнат. Когато искрата на надеждата озари небето, а българинът проумее силата си и нуждата да се бори за собственото си съвършенство, а не за нечие чуждо. Когато лудостта на младите е достатъчна, че да събуди патриотизма на старите. Когато умората пребори безразличието. И когато всички българи по света осъзнаят като мен, че не могат да живеят далече от дома, колкото и омаен да е новият свят. Това е едно приключение с незнаен край, но това, което знам, е, че аз съм си аз и докато изпълнявам мечтите си, няма да се самозабравя.