Не минава и ден, без да те мисля.
Не мога да спра и се въртя в един глупав омагьосан кръг. Всичко ми изглежда
някак неправилно, но не мога да осъзная защо. Може би защото отдавна спряхме да
бъдем романтични и сега е глупаво да ти напиша нещо такова. Глупаво е и да се
връщам назад и да търся къде съм сбъркала, после да открия отговора и на тоя
въпрос и да се мразя до мозъка на костите си. Истината е, че те обичах. Така,
както умея. И страдах заради теб. Не знам просто къде се дяна и защо. Душата ми
не проумява как в един момент ме обичаше и после спря. Но и това е глупаво,
защото сега имам нещо по-красиво в живота си. А ме е страх да му се дам. Страх
ме е да бъда негова така, както бях твоя, защото един ден и той ще спре да ме
обича. И ще избяга от мен точно когато имам най-голяма нужда от него. А вече не
вярвам, че мога да се справя с целия свят. Избрах теб, защото ми вдъхваше
сигурност. Накрая животът ми показа, че и това никога не е така. И все пак
някъде дълбоко разумът ми осъзнава, че ме чака нещо хубаво и че щом така е
станало, значи си е имало причина. Но любовта ми липсва. А нима не ми липсваше
докато бях с теб? В началото не, но сега думите ти звучат толкова фалшиво-
вечна любов, деца, бла бла. Как изобщо ми е хрумнало, че това е истина? Това ли
е да си възрастен? Да виждаш нещата такива, каквито са? Да спреш да вярваш в
истинската любов? Коя съм аз сега? Аз не умея да бъда възрастен. Това, което ме
крепеше през тия години, бяха лудешките ми детски мечти.Вярата, че светът е
повече от това, което изглежда, че някъде там има някой, който ще ме обича
вечно и лудо. Но е много по-лесно да не вярваш и все пак те убива малко по
малко. Сърцето ми крещи зад ледените решетки, в които го затворих, а разумът ми
се мъчи да не чува писъците. Но не мога
да се справя със света, ако не вярвам, че има за какво да живея. Ако всеки ден
ще е такъв, само работа, учене и накрая малко сън. А после пак провал и сълзи и
цигари. И пак всичко отначало. Защото една идиотска част от мен не обича да се
отказва. Но идеалите ми ги няма. Мен ме няма!! Изчезнах заедно с т.нар. ти
обич. Вечната ти обич. И моите принципи бяха вечни. Ама не, животът е пълен с
изненади. И теб те няма вече. Сега докато пиша всичко това, вече дори не те
чувствам. Седя с широко затворени очи към гадния проклет свят и отказвам да се предам.
И виждам, че те няма. Сега просто трябва да те забравя. И да спра цигарите. И
да се спася от ада, в който си ме заключил с безкрайните си лъжливи обещания.
Може би вярвах, че ако се върнеш, светът ще е такъв, какъвто го виждам. Но той
не е. Той си е черен и несправедлив. И все пак аз отново ще започна да го
виждам през розовите си очила. Не умея
да живея по друг начин. Не умея да съм прагматична и разумна, резервирана и
хладна като германците. Аз съм дете, изтъкано от емоции. И някой ден ще ти
простя, че ме изостави, ще продължа напред и ще обичам следващия идиот, които
се излъже да тръгне с мен също толкова
себеотрицателно, както обичах и теб. Все ме беше страх, че съм изневерила на
себе си, а се оказа, че винаги съм си била аз. Но сега коя съм? Все се търся.
Понякога се събуждам и пак ставам себе си, а понякога парчетата се разпръскват
в съвсем различни посоки както огледалото на дявола и не мога да ги събера. Но
той ме прави жива. С неговите детски черти, с вечния му глад, непрестанното
учене и доброто му безкрайно мило сърце. За него си струва да страдам. За теб
не. Той вечно ще си остане разумен, чувствителен и скрит, никога няма да ме
допусне до себе си, но аз ще стоя отстрани и ще го обичам дори когато той не го
вижда. Защото той го заслужава. Той е моя Джак Фрост. J
Той е смисълът да продължавам напред след толкова много време. Той е причината
за усмивките ми. И дори всичко това да се промени, а мозъкът ми крещи, че точно
така ще стане, тогава ще е било хубаво приключение. Хайде, Ванс, стегни се и
живей като нормалните хора :Д
No comments:
Post a Comment