За миналото, настоящето, но не и бъдещето :)

Не минава и ден, без да те мисля. Не мога да спра и се въртя в един глупав омагьосан кръг. Всичко ми изглежда някак неправилно, но не мога да осъзная защо. Може би защото отдавна спряхме да бъдем романтични и сега е глупаво да ти напиша нещо такова. Глупаво е и да се връщам назад и да търся къде съм сбъркала, после да открия отговора и на тоя въпрос и да се мразя до мозъка на костите си. Истината е, че те обичах. Така, както умея. И страдах заради теб. Не знам просто къде се дяна и защо. Душата ми не проумява как в един момент ме обичаше и после спря. Но и това е глупаво, защото сега имам нещо по-красиво в живота си. А ме е страх да му се дам. Страх ме е да бъда негова така, както бях твоя, защото един ден и той ще спре да ме обича. И ще избяга от мен точно когато имам най-голяма нужда от него. А вече не вярвам, че мога да се справя с целия свят. Избрах теб, защото ми вдъхваше сигурност. Накрая животът ми показа, че и това никога не е така. И все пак някъде дълбоко разумът ми осъзнава, че ме чака нещо хубаво и че щом така е станало, значи си е имало причина. Но любовта ми липсва. А нима не ми липсваше докато бях с теб? В началото не, но сега думите ти звучат толкова фалшиво- вечна любов, деца, бла бла. Как изобщо ми е хрумнало, че това е истина? Това ли е да си възрастен? Да виждаш нещата такива, каквито са? Да спреш да вярваш в истинската любов? Коя съм аз сега? Аз не умея да бъда възрастен. Това, което ме крепеше през тия години, бяха лудешките ми детски мечти.Вярата, че светът е повече от това, което изглежда, че някъде там има някой, който ще ме обича вечно и лудо. Но е много по-лесно да не вярваш и все пак те убива малко по малко. Сърцето ми крещи зад ледените решетки, в които го затворих, а разумът ми се мъчи да не чува писъците.  Но не мога да се справя със света, ако не вярвам, че има за какво да живея. Ако всеки ден ще е такъв, само работа, учене и накрая малко сън. А после пак провал и сълзи и цигари. И пак всичко отначало. Защото една идиотска част от мен не обича да се отказва. Но идеалите ми ги няма. Мен ме няма!! Изчезнах заедно с т.нар. ти обич. Вечната ти обич. И моите принципи бяха вечни. Ама не, животът е пълен с изненади. И теб те няма вече. Сега докато пиша всичко това, вече дори не те чувствам. Седя с широко затворени очи към гадния проклет свят и отказвам да се предам. И виждам, че те няма. Сега просто трябва да те забравя. И да спра цигарите. И да се спася от ада, в който си ме заключил с безкрайните си лъжливи обещания. Може би вярвах, че ако се върнеш, светът ще е такъв, какъвто го виждам. Но той не е. Той си е черен и несправедлив. И все пак аз отново ще започна да го виждам през  розовите си очила. Не умея да живея по друг начин. Не умея да съм прагматична и разумна, резервирана и хладна като германците. Аз съм дете, изтъкано от емоции. И някой ден ще ти простя, че ме изостави, ще продължа напред и ще обичам следващия идиот, които се излъже да тръгне  с мен също толкова себеотрицателно, както обичах и теб. Все ме беше страх, че съм изневерила на себе си, а се оказа, че винаги съм си била аз. Но сега коя съм? Все се търся. Понякога се събуждам и пак ставам себе си, а понякога парчетата се разпръскват в съвсем различни посоки както огледалото на дявола и не мога да ги събера. Но той ме прави жива. С неговите детски черти, с вечния му глад, непрестанното учене и доброто му безкрайно мило сърце. За него си струва да страдам. За теб не. Той вечно ще си остане разумен, чувствителен и скрит, никога няма да ме допусне до себе си, но аз ще стоя отстрани и ще го обичам дори когато той не го вижда. Защото той го заслужава. Той е моя Джак Фрост. J Той е смисълът да продължавам напред след толкова много време. Той е причината за усмивките ми. И дори всичко това да се промени, а мозъкът ми крещи, че точно така ще стане, тогава ще е било хубаво приключение. Хайде, Ванс, стегни се и живей като нормалните хора :Д 

***

До септември има толкова много време. И изведнъж в главата ми се появи мисълта, че няма да видя пролетта в България. Че няма да усетя вятъра и да видя поне една момина сълза... или светулките. Или да мога да се порадвам на живота в най-чистата му форма. И да мога да се смея с глас и да пея и да садя картофи и после да ги гледам как растат. Да се радвам на агънцата, които тичат по поляните или на конете, които потропват сърдито с копита заради досадните мухи. Или просто да си стоя в някоя прохладна майска вечер като Чорбаджи Марко и да гледам звездите. И да се ядосвам за глупости. А сега това ужасно много ми липсва. И животът ми се струва толкова несправедлив. Никой не може да ти вземе любовта от сърцето и най-чистото, твое си съзнание. И аз никога няма да стана германка. Все ще си нося гневливия характер и пълната с мечти душа, ще мразя и ще обичам силно. А във вечери като тази ми писва да бъда някой друг, да влизам в нечии норми и да се възхищавам на една дисциплинирана, но лишена от живот нация. Не мога да приема, че сме нещо по-малко от тях. Прекалено съм горда или прекалено сляпа, а може би съм прекалено българка. И все пак ще успея да оцелея и в тоя свят, ще изпълня критериите им... но понякога ще съм си аз и ще си мисля за онова, което най-много обичам. И ще се моля някой ден да се върна. И да гледам как се разлиства всяко дръвче и как тичат гущерчетата по старите срутени къщи, а планините шепнат стари легенди. Но времето лети и мен ме е страх, че пропускам толкова много. Сърцето ми се роптае, че съм му взела онова, което го е правело живо. А умът ми се чуди как да покаже на някой чужденец колко красиви са душите ни и спомените ни. Колко много скрито остава в мрака. Колко невероятно богат е езикът ни. Но мога да им покажа, че никога не се отказваме и че можем точно толкова, колкото и те. Но и че по пътя ще си останем все ние и няма да забравим откъде сме тръгнали. 
   Копнежът е красив все пак. Да усетиш, че още си тук, на земята, че си себе си, че в жилите ти се вихри оня порив, който те е довел до тук и заради който си оцелял през годините. Така вече не те е страх, защото това никой няма да ти го вземе. А сърцето ти ще си е пълно с обич, с топлина и радост, че си видял толкова много. И някой ден... ще се върнеш. И ще тичаш по поляните, ще пееш и ще си у дома. А земята, пълна с кръв, сълзи и пот ще те чака. Както чака всичките си деца, отчаяна и разбита. Но децата няма да я забравят, нито да спрат да се борят или да обичат. Просто ще чакат тя пак да ги призове и когато е дошло времето, ще се върнат. Когато искрата на надеждата озари небето, а българинът проумее силата си и нуждата да се бори за собственото си съвършенство, а не за нечие чуждо. Когато лудостта на младите е достатъчна, че да събуди патриотизма на старите. Когато умората пребори безразличието. И когато всички българи по света осъзнаят като мен, че не могат да живеят далече от дома, колкото и омаен да е новият свят. Това е едно приключение с незнаен край, но това, което знам, е, че аз съм си аз и докато изпълнявам мечтите си, няма да се самозабравя.