***

В този свят имаше от най-лошото до най-хубавото. Докато един ти забиваше нож в гърба, друг те гушкаше нежно и безпричинно. Всички бяхме като куп строшени стъкълца, невероятно красиви, но остри и все пак част от едно общо обло цяло, което беше прозрачно за всеки, който го погледнеше. Само дето малко хора имаха възможността да го погледнат и дори когато го правеха, не осъзнаваха какво виждат. Колко слаби бяхме, от страх да не намушкаме любимото си същество, докато го гушкаме и някой остър край се притисне в него. Но нямахме избор, такива си бяхме. А когато остареехме от нас беше останал малък объл кръг, грозен, надраскан, други пък бяха изгубили всичко красиво в себе си и само острите им краища проблясваха с оригиналност. Гледахме се в огледалата и се чудехме къде сме сгрешили. И все пак в изтормозените души на някои от нас оставаше надеждата, че сме видели стойностното на прозрачния свят, че всичко, което сме изгубили, ни е спечелило нещо по-добро, че там някъде имаше някой, който се грижеше за нас и независимо колко го наранявахме, той прощаваше.

    Как ми се иска да прегърна всеки остър край на всяка душа, да я излекувам и да и помогна. Да науча хората да гледат причините преди да съдят. Знаете ли, преди и аз критикувах много хората. Дори собствения ми баща. Но... после осъзнах, че това не е той, това е някоя изгубена част от него, която просто не може да открие помощ. Все още не знам как да му помогна, но ще се опитам. Поне разбрах, че съм грешала, че не ни е наранил нарочно, просто не е знаел как да се справи. Всички се изгубваме поне веднъж в живота... и не си прощаваме един на друг. Живеем си в нашите злобни светове, където само собственото ни аз има значение. Смятаме, че щом някой ни е наранил, значи той не заслужава вниманието ни вече. А ние дали сме безгрешни?