William Parrish:

 Love is passion, obsession, someone you can't live without. I say, fall head over heels. Find someone you can love like crazy and who will love you the same way back. How do you find him? Well, you forget your head, and you listen to your heart. And I'm not hearing any heart. Cause the truth is, honey, there's no sense living your life without this. To make the journey and not fall deeply in love, well, you haven't lived a life at all. But you have to try, cause if you haven't tried, you haven't lived.

Странен мартенски полъх

Не можеш да спреш гората да се разлиства. Не мога да накарам и немирното си сърце да спре да обича, да спре да търси приказното в света, да се рови в горчиво-сладки спомени и да се моли всичко отминало и свършило да се върне. Вероятно причината е в странното време, което така подло отнема само лошите ни спомени и оставя полъха от оная любов, оная, която само веднъж ни удря и оставя отпечатък за цял живот. Парадоксът е, че сега дори не искам той да се върне. Не си се представям вече с него, не мога да бъда същата и не мога да предам мечтите си. Но в тая прохладна, странна вечер, изпълнена с дъх на цветя и настъпваща пролет, си спомних. И сърцето ми затуптя. И ми се прииска да се върна там още веднъж за последно, да изпитам същите чувства, да усетя същите целувки и да стана отново разхайтен тийнейджър. Да се прибирам твърде късно и да чакам с нетърпение следващата ваканция. Да съм влюбена и немислеща за бъдещето. Истината е, че го обичах. И с времето грешките избледняха и остана само онова чувство на добре прекарано време. Да, накрая болеше, боли и сега понякога, но вече не съжалявам за нищо. Не съжалявам, че го срещнах и че го обичах, че правих идиотии с него, че понякога го лъжех, че плачех пред него, че бях уязвима и себе си. Защото тогава бях дете и това трябваше да правя. А сега съм възрастна и трябва да мисля за важни неща. И ще го направя след малко. Сега просто искам да се отдам на странния спомен, на полъха във въздуха, на шепотът и на леката жегваща болка в сърцето си, на тихата нужда от ласка и от онова обещание за вечна любов, лъжливо и сладко звучащо в ушите ми. Мама ми каза, че съм твърде емоционална, влюбчива, че е все на моя сметка. Но… ако и ти си изживял това, което изживях аз поне веднъж в живота си, не би ме обвинявал. Ако си повярвал поне за миг, че всичко онова, за което си мечтаеш, е истина, че си специален и неповторим за някого и че той винаги ще е там до теб, ако си се отдал на оная неповторима страст, ако си забравил целия си разум поне веднъж, тогава ще знаеш, че това те променя. Не можеш да го забравиш вече. То е наркотик, искаш го отново и отново дори когато те унищожава. Но… аз пак съм тук и обичам. Минах през ада на разбитото сърце, простих му и го забравих, срещнах ново слънце и нова надежда и продължих напред без страх. И знам, че и това ще свърши зле, но когато го преживея и се обърна назад, пак няма да съжалявам. Това е искрата на истинския живот, тя те кара да се изправиш пак на крака и пак да обичаш. Това означава да си смел… или глупав, кой знае. Но все си мисля, че  макар и разума да е това, което ще ме издигне и ще ме направи успял човек някой ден, той също така е и онова, което ще ме остави без семейство и приятели, ако нямаше едно сърце до него, което все да взима думата. Така че всичко е въпрос на избор. Е моят е да бъда човек- беден, глупав и наранен, но човек. J  

Home is where the heart is

Това е онзи сладък момент, в който сърцето ти отново започва да бие, в който знаеш, че обичаш, в който отново след толкова много време се чувстваш щастлив и у дома. И в който споменът не е болезнен, а щастлив.  Как обичам Българияя! Обичам всичките объркани емоции, които витаят из въздуха тук, обичам, когато пак съм жива! Обичам приятелите си! Обичам дивия вятър и въздуха… толкова сладък особен въздух! Обичам тихите поточета, полските цветя и онова невероятно спокойствие, което сгрява душата ти. Обичам дори дъжда, макар че ме прави тъжна и объркана. Обичам планинските легенди, обичам хората, толкова странни, ограничени и забавни в глупостта си, но някак смели и живи! Обичам искрените усмивки! Обичам мириса на детство, пламъчетата в очите на най-любимите си хора, обичам да правя каши в личния си живот и после да се чудя как да ги оправя, обичам да си мечтая и да се радвам на някоя странна отровно зелена гъсеница, която някак си се е топнала в реката. Обичам да обичам! Сега мъъничко пак съм си аз, пак съм смелото лудо дете, което взима грешни решения, което се опитва да направи родителите си горди и което не спира да се бори за нещо, което може би никога няма да получи. Но в живота винаги е така, оценяваш това, което имаш, чак когато е далеч и все ти липсва. Но смисълът е в борбата, в пътя към щастието.

           Вече не се чувствам като предателка. Това е моята родина и аз няма да спра да я обичам. Ще се връщам винаги и ще чета Вазов, Ботев, Смирненски и Вапцаров. И когато ги чета, ще оживявам отново, сърцето ми ще се радва и ще се гневи, ще се гордее и ще страда със съдбата на тоя объркан наранен народ. И няма да стана германка, нито ще им дам да ме променят. Не се гаси туй, що не гасне! А когато съм видяла достатъчно и разбера защо и как, ще се върна още по-смела, за да се боря, за това което обичам! Ще знам за какво да умра!

Тирани, всуе се морите!

Не се гаси туй, що не гасне!

Лучата, що я днес гасите,

тя на вулкан ще да порасне.

                Но сърцето трябва да порасне, да се научи да разбира, да търси, да вярва, да се изправя пак и пак, да спре с неудържимите пориви на младостта, егоистични и луди. Лъчът трябва да има посока, а мисълта да стане подвластна на чувствата… или обратното. Сега съм на 19. Губих се, връщах се и все пак… все същите глупешки мечти ме водят през житейския ми път, все същите грешки, все същите уроци. Но.. това, което сега ме успокоява, това, което винаги ще е там е това, с което съм закърмена и което пак и пак ще ме събужда от мрачния сън на модерния свят. Това е чистата любов на българина! Защото когато един българин обича, той обича истински. Когато успее да пробие стената от проблеми, глупост, злост и завист, в сърцето му заискряват ония чистота и топлина, способни да сгреят света. И няма нищо по-красиво. Нищо, което така да отеква в най-нежните струни на израненото ти, изгубено същество, уморило се да скита по далечния свят и търсещо утеха в студа, в практицизма и лакомията. И тогава можеш да продължиш да търсиш, да се питаш защо и как, за да стигнеш отново до отчаянието. Но ще знаеш кой си, от къде идваш и с какво трябва да се гордееш. Тогава ще преживееш всичките унижения, които светът ти е подготвил и пак няма да се изгубиш, пак ще си горд и инатлив, глупав идеалист.

                Някои от нас спират да мислят за всичко това, за всичко, което са оставили назад в мрака, страдащо и неутешено. И продължават напред с живота си, радват се на новия свят, влизат в нормите му, доказват се и в крайна сметка получават това, което всеки трудолюбив човек заслужава, но в България не би могъл да достигне. И се борят всеки ден, радват се на новите приятели, може би и на някои от старите и потискат в себе си оня порив към искрена емоция и уют. Докато един ден, след 4-5 месеца нещо не се пречупи и сърцето не започне да крещи с всичка сила, че не издържа повече и трябва отново да види онова,което обича, което го кара да тупти, да мрази и люби. Тогава чакаш всяка секунда, докато не видиш родната българска земя, пожълтяла и изгорена от лятното слънце, чакаща своите деца. И децата се връщат и се радват за един щастлив миг преди отново да станат безчувствени, силни, смели и горди. И преди отново да заровят дълбоко в себе си болката и липсата, чувството за вина. Това сме ние, изгнаници и предатели. Обичащи и страдащи, борещи се и търсещи, вечно разкъсвани между естествения човешки избор и онова, което нито една страна не може да ти подари.

                Но сега съм у дома. Сега всичко това спи някъде в мен, а сърцето ми е спокойно. Сега съм аз и никой не ми казва какво да правя, каква да бъда или да не бъда, какво ми липсва и какво да подобрявам. Сега мога да се радвам на живота си, на семейството си, на котките и птичките, на цветята и поникналия в камъните здравец. Сега мога да напълня торбата си с усмивки, за да продължа напред. Мога да се смея силно и да пея, да тичам, да лудея и да поглъщам лъчите на септемврийското слънце, скривано от време на време от немирните облаци. И макар че някъде в душата ми нещо се роптае, че не съм на училище, че няма да чакам Коледа, да видя как магазините постепенно се пълнят с украса, да чуя поредните лъжливи благотворителни проекти по телевизията и да се залъжа да пратя смс поне на един, да започна да мисля за подаръци и да правя велики планове за предстоящите събития, все пак съм щастлива. Защото иначе никога нямаше да знам. И защото все пак… това все още ме вълнува и онова различното и невероятното там , в Германия, не ме е променило.

                Това е животът. Това и всичко друго, което предстои да открия. Ние сме малки късчета звезди и сме шарени и грешни, вдъхновени и непокорни, но макар да ме е страх знам, че накрая всичко ще се оправи и човек винаги намира пътя към дома. А там… са всички отговори. 

Край

Писна ми от всичките драми. Не те искам вече. Махай се! Искам да оценявам живота си такъв, какъвто е! Искам пак да съм аз! Момичето с принципи, момичето, което не се предава дори когато е на дъното, момичето с мечти, момичето, което обича с цялото си сърце без страх! Аз не бях такава заради теб, бях си аз. И ще се върна там, каквото и да става. Прощавам ти, че не ме заобича. Прощавам и на себе си за всички грешки. И сега ще продължа напред. Ще виждам светлината отново, ще мечтая и ще се боря, колкото и да е трудно. Заради тези, които си струват, заради самия цветен, красив живот, който ми е подарен. :) Бях толкова щастлива, когато избягах от теб, но събрах смелост, върнах се и ти казах истината. Това, което ти не успя да направиш толкова време. Но се надявам сега да си щастлив някъде там. И се надявам утре като се събудя да те няма в главата ми и в кошмарите ми. И се надявам да видя отново света такъв, какъвто е. Всъщност не, сигурна съм, че ще го видя. Аз съм силна! И няма да ти се дам, няма да бъда друга, няма да се пречупя пред болката и отчаянието, които впрочем вече ги няма.  Има само глупави спомени от стар тъжен живот, които ме спират. И ме лъжат, че съм била щастлива или че не съм била сама. Но за да съм тук, значи си има причина. А това означава, че някой някъде там ми е изпълнил мечтата и ме е изпратил там, където ми е мястото.
   Искам пак да почувствам вятъра в косите си и мириса на пролет, да видя слънцето през дантелените листа и да усетя безграничното щастие на свободата! Искам да пея и да танцувам и да бъда детето, което винаги съм била. Невинна и чиста. Ще те отмия от себе си и ще остане само искрената ми обичаща душа. Ще премахна всяка прашинка страх, защото животът ми е пред мен и ти нямаш място в него. Обещах си да не те мразя, обещах си да ти простя. И ще се опитам. Иначе няма да съм аз. :)
      Затова сега ти пожелавам цялото щастие на света, пожелавам ти и отново да станеш добрия човек, когото познавам и обичах толкова дълго време, пожелавам ти и да намериш своята половинка и да и се усмихваш всяка сутрин щастливо, докато тя ти подарява душата си! А аз ще продължа натам, накъдето съм се запътила и ще забравя всичките сълзи и страх, ще се преборя за щастието си и ще събирам красотата на малките моменти в сърцето си! :)

За миналото, настоящето, но не и бъдещето :)

Не минава и ден, без да те мисля. Не мога да спра и се въртя в един глупав омагьосан кръг. Всичко ми изглежда някак неправилно, но не мога да осъзная защо. Може би защото отдавна спряхме да бъдем романтични и сега е глупаво да ти напиша нещо такова. Глупаво е и да се връщам назад и да търся къде съм сбъркала, после да открия отговора и на тоя въпрос и да се мразя до мозъка на костите си. Истината е, че те обичах. Така, както умея. И страдах заради теб. Не знам просто къде се дяна и защо. Душата ми не проумява как в един момент ме обичаше и после спря. Но и това е глупаво, защото сега имам нещо по-красиво в живота си. А ме е страх да му се дам. Страх ме е да бъда негова така, както бях твоя, защото един ден и той ще спре да ме обича. И ще избяга от мен точно когато имам най-голяма нужда от него. А вече не вярвам, че мога да се справя с целия свят. Избрах теб, защото ми вдъхваше сигурност. Накрая животът ми показа, че и това никога не е така. И все пак някъде дълбоко разумът ми осъзнава, че ме чака нещо хубаво и че щом така е станало, значи си е имало причина. Но любовта ми липсва. А нима не ми липсваше докато бях с теб? В началото не, но сега думите ти звучат толкова фалшиво- вечна любов, деца, бла бла. Как изобщо ми е хрумнало, че това е истина? Това ли е да си възрастен? Да виждаш нещата такива, каквито са? Да спреш да вярваш в истинската любов? Коя съм аз сега? Аз не умея да бъда възрастен. Това, което ме крепеше през тия години, бяха лудешките ми детски мечти.Вярата, че светът е повече от това, което изглежда, че някъде там има някой, който ще ме обича вечно и лудо. Но е много по-лесно да не вярваш и все пак те убива малко по малко. Сърцето ми крещи зад ледените решетки, в които го затворих, а разумът ми се мъчи да не чува писъците.  Но не мога да се справя със света, ако не вярвам, че има за какво да живея. Ако всеки ден ще е такъв, само работа, учене и накрая малко сън. А после пак провал и сълзи и цигари. И пак всичко отначало. Защото една идиотска част от мен не обича да се отказва. Но идеалите ми ги няма. Мен ме няма!! Изчезнах заедно с т.нар. ти обич. Вечната ти обич. И моите принципи бяха вечни. Ама не, животът е пълен с изненади. И теб те няма вече. Сега докато пиша всичко това, вече дори не те чувствам. Седя с широко затворени очи към гадния проклет свят и отказвам да се предам. И виждам, че те няма. Сега просто трябва да те забравя. И да спра цигарите. И да се спася от ада, в който си ме заключил с безкрайните си лъжливи обещания. Може би вярвах, че ако се върнеш, светът ще е такъв, какъвто го виждам. Но той не е. Той си е черен и несправедлив. И все пак аз отново ще започна да го виждам през  розовите си очила. Не умея да живея по друг начин. Не умея да съм прагматична и разумна, резервирана и хладна като германците. Аз съм дете, изтъкано от емоции. И някой ден ще ти простя, че ме изостави, ще продължа напред и ще обичам следващия идиот, които се излъже да тръгне  с мен също толкова себеотрицателно, както обичах и теб. Все ме беше страх, че съм изневерила на себе си, а се оказа, че винаги съм си била аз. Но сега коя съм? Все се търся. Понякога се събуждам и пак ставам себе си, а понякога парчетата се разпръскват в съвсем различни посоки както огледалото на дявола и не мога да ги събера. Но той ме прави жива. С неговите детски черти, с вечния му глад, непрестанното учене и доброто му безкрайно мило сърце. За него си струва да страдам. За теб не. Той вечно ще си остане разумен, чувствителен и скрит, никога няма да ме допусне до себе си, но аз ще стоя отстрани и ще го обичам дори когато той не го вижда. Защото той го заслужава. Той е моя Джак Фрост. J Той е смисълът да продължавам напред след толкова много време. Той е причината за усмивките ми. И дори всичко това да се промени, а мозъкът ми крещи, че точно така ще стане, тогава ще е било хубаво приключение. Хайде, Ванс, стегни се и живей като нормалните хора :Д 

***

До септември има толкова много време. И изведнъж в главата ми се появи мисълта, че няма да видя пролетта в България. Че няма да усетя вятъра и да видя поне една момина сълза... или светулките. Или да мога да се порадвам на живота в най-чистата му форма. И да мога да се смея с глас и да пея и да садя картофи и после да ги гледам как растат. Да се радвам на агънцата, които тичат по поляните или на конете, които потропват сърдито с копита заради досадните мухи. Или просто да си стоя в някоя прохладна майска вечер като Чорбаджи Марко и да гледам звездите. И да се ядосвам за глупости. А сега това ужасно много ми липсва. И животът ми се струва толкова несправедлив. Никой не може да ти вземе любовта от сърцето и най-чистото, твое си съзнание. И аз никога няма да стана германка. Все ще си нося гневливия характер и пълната с мечти душа, ще мразя и ще обичам силно. А във вечери като тази ми писва да бъда някой друг, да влизам в нечии норми и да се възхищавам на една дисциплинирана, но лишена от живот нация. Не мога да приема, че сме нещо по-малко от тях. Прекалено съм горда или прекалено сляпа, а може би съм прекалено българка. И все пак ще успея да оцелея и в тоя свят, ще изпълня критериите им... но понякога ще съм си аз и ще си мисля за онова, което най-много обичам. И ще се моля някой ден да се върна. И да гледам как се разлиства всяко дръвче и как тичат гущерчетата по старите срутени къщи, а планините шепнат стари легенди. Но времето лети и мен ме е страх, че пропускам толкова много. Сърцето ми се роптае, че съм му взела онова, което го е правело живо. А умът ми се чуди как да покаже на някой чужденец колко красиви са душите ни и спомените ни. Колко много скрито остава в мрака. Колко невероятно богат е езикът ни. Но мога да им покажа, че никога не се отказваме и че можем точно толкова, колкото и те. Но и че по пътя ще си останем все ние и няма да забравим откъде сме тръгнали. 
   Копнежът е красив все пак. Да усетиш, че още си тук, на земята, че си себе си, че в жилите ти се вихри оня порив, който те е довел до тук и заради който си оцелял през годините. Така вече не те е страх, защото това никой няма да ти го вземе. А сърцето ти ще си е пълно с обич, с топлина и радост, че си видял толкова много. И някой ден... ще се върнеш. И ще тичаш по поляните, ще пееш и ще си у дома. А земята, пълна с кръв, сълзи и пот ще те чака. Както чака всичките си деца, отчаяна и разбита. Но децата няма да я забравят, нито да спрат да се борят или да обичат. Просто ще чакат тя пак да ги призове и когато е дошло времето, ще се върнат. Когато искрата на надеждата озари небето, а българинът проумее силата си и нуждата да се бори за собственото си съвършенство, а не за нечие чуждо. Когато лудостта на младите е достатъчна, че да събуди патриотизма на старите. Когато умората пребори безразличието. И когато всички българи по света осъзнаят като мен, че не могат да живеят далече от дома, колкото и омаен да е новият свят. Това е едно приключение с незнаен край, но това, което знам, е, че аз съм си аз и докато изпълнявам мечтите си, няма да се самозабравя.