Home is where the heart is

Това е онзи сладък момент, в който сърцето ти отново започва да бие, в който знаеш, че обичаш, в който отново след толкова много време се чувстваш щастлив и у дома. И в който споменът не е болезнен, а щастлив.  Как обичам Българияя! Обичам всичките объркани емоции, които витаят из въздуха тук, обичам, когато пак съм жива! Обичам приятелите си! Обичам дивия вятър и въздуха… толкова сладък особен въздух! Обичам тихите поточета, полските цветя и онова невероятно спокойствие, което сгрява душата ти. Обичам дори дъжда, макар че ме прави тъжна и объркана. Обичам планинските легенди, обичам хората, толкова странни, ограничени и забавни в глупостта си, но някак смели и живи! Обичам искрените усмивки! Обичам мириса на детство, пламъчетата в очите на най-любимите си хора, обичам да правя каши в личния си живот и после да се чудя как да ги оправя, обичам да си мечтая и да се радвам на някоя странна отровно зелена гъсеница, която някак си се е топнала в реката. Обичам да обичам! Сега мъъничко пак съм си аз, пак съм смелото лудо дете, което взима грешни решения, което се опитва да направи родителите си горди и което не спира да се бори за нещо, което може би никога няма да получи. Но в живота винаги е така, оценяваш това, което имаш, чак когато е далеч и все ти липсва. Но смисълът е в борбата, в пътя към щастието.

           Вече не се чувствам като предателка. Това е моята родина и аз няма да спра да я обичам. Ще се връщам винаги и ще чета Вазов, Ботев, Смирненски и Вапцаров. И когато ги чета, ще оживявам отново, сърцето ми ще се радва и ще се гневи, ще се гордее и ще страда със съдбата на тоя объркан наранен народ. И няма да стана германка, нито ще им дам да ме променят. Не се гаси туй, що не гасне! А когато съм видяла достатъчно и разбера защо и как, ще се върна още по-смела, за да се боря, за това което обичам! Ще знам за какво да умра!

Тирани, всуе се морите!

Не се гаси туй, що не гасне!

Лучата, що я днес гасите,

тя на вулкан ще да порасне.

                Но сърцето трябва да порасне, да се научи да разбира, да търси, да вярва, да се изправя пак и пак, да спре с неудържимите пориви на младостта, егоистични и луди. Лъчът трябва да има посока, а мисълта да стане подвластна на чувствата… или обратното. Сега съм на 19. Губих се, връщах се и все пак… все същите глупешки мечти ме водят през житейския ми път, все същите грешки, все същите уроци. Но.. това, което сега ме успокоява, това, което винаги ще е там е това, с което съм закърмена и което пак и пак ще ме събужда от мрачния сън на модерния свят. Това е чистата любов на българина! Защото когато един българин обича, той обича истински. Когато успее да пробие стената от проблеми, глупост, злост и завист, в сърцето му заискряват ония чистота и топлина, способни да сгреят света. И няма нищо по-красиво. Нищо, което така да отеква в най-нежните струни на израненото ти, изгубено същество, уморило се да скита по далечния свят и търсещо утеха в студа, в практицизма и лакомията. И тогава можеш да продължиш да търсиш, да се питаш защо и как, за да стигнеш отново до отчаянието. Но ще знаеш кой си, от къде идваш и с какво трябва да се гордееш. Тогава ще преживееш всичките унижения, които светът ти е подготвил и пак няма да се изгубиш, пак ще си горд и инатлив, глупав идеалист.

                Някои от нас спират да мислят за всичко това, за всичко, което са оставили назад в мрака, страдащо и неутешено. И продължават напред с живота си, радват се на новия свят, влизат в нормите му, доказват се и в крайна сметка получават това, което всеки трудолюбив човек заслужава, но в България не би могъл да достигне. И се борят всеки ден, радват се на новите приятели, може би и на някои от старите и потискат в себе си оня порив към искрена емоция и уют. Докато един ден, след 4-5 месеца нещо не се пречупи и сърцето не започне да крещи с всичка сила, че не издържа повече и трябва отново да види онова,което обича, което го кара да тупти, да мрази и люби. Тогава чакаш всяка секунда, докато не видиш родната българска земя, пожълтяла и изгорена от лятното слънце, чакаща своите деца. И децата се връщат и се радват за един щастлив миг преди отново да станат безчувствени, силни, смели и горди. И преди отново да заровят дълбоко в себе си болката и липсата, чувството за вина. Това сме ние, изгнаници и предатели. Обичащи и страдащи, борещи се и търсещи, вечно разкъсвани между естествения човешки избор и онова, което нито една страна не може да ти подари.

                Но сега съм у дома. Сега всичко това спи някъде в мен, а сърцето ми е спокойно. Сега съм аз и никой не ми казва какво да правя, каква да бъда или да не бъда, какво ми липсва и какво да подобрявам. Сега мога да се радвам на живота си, на семейството си, на котките и птичките, на цветята и поникналия в камъните здравец. Сега мога да напълня торбата си с усмивки, за да продължа напред. Мога да се смея силно и да пея, да тичам, да лудея и да поглъщам лъчите на септемврийското слънце, скривано от време на време от немирните облаци. И макар че някъде в душата ми нещо се роптае, че не съм на училище, че няма да чакам Коледа, да видя как магазините постепенно се пълнят с украса, да чуя поредните лъжливи благотворителни проекти по телевизията и да се залъжа да пратя смс поне на един, да започна да мисля за подаръци и да правя велики планове за предстоящите събития, все пак съм щастлива. Защото иначе никога нямаше да знам. И защото все пак… това все още ме вълнува и онова различното и невероятното там , в Германия, не ме е променило.

                Това е животът. Това и всичко друго, което предстои да открия. Ние сме малки късчета звезди и сме шарени и грешни, вдъхновени и непокорни, но макар да ме е страх знам, че накрая всичко ще се оправи и човек винаги намира пътя към дома. А там… са всички отговори. 

Край

Писна ми от всичките драми. Не те искам вече. Махай се! Искам да оценявам живота си такъв, какъвто е! Искам пак да съм аз! Момичето с принципи, момичето, което не се предава дори когато е на дъното, момичето с мечти, момичето, което обича с цялото си сърце без страх! Аз не бях такава заради теб, бях си аз. И ще се върна там, каквото и да става. Прощавам ти, че не ме заобича. Прощавам и на себе си за всички грешки. И сега ще продължа напред. Ще виждам светлината отново, ще мечтая и ще се боря, колкото и да е трудно. Заради тези, които си струват, заради самия цветен, красив живот, който ми е подарен. :) Бях толкова щастлива, когато избягах от теб, но събрах смелост, върнах се и ти казах истината. Това, което ти не успя да направиш толкова време. Но се надявам сега да си щастлив някъде там. И се надявам утре като се събудя да те няма в главата ми и в кошмарите ми. И се надявам да видя отново света такъв, какъвто е. Всъщност не, сигурна съм, че ще го видя. Аз съм силна! И няма да ти се дам, няма да бъда друга, няма да се пречупя пред болката и отчаянието, които впрочем вече ги няма.  Има само глупави спомени от стар тъжен живот, които ме спират. И ме лъжат, че съм била щастлива или че не съм била сама. Но за да съм тук, значи си има причина. А това означава, че някой някъде там ми е изпълнил мечтата и ме е изпратил там, където ми е мястото.
   Искам пак да почувствам вятъра в косите си и мириса на пролет, да видя слънцето през дантелените листа и да усетя безграничното щастие на свободата! Искам да пея и да танцувам и да бъда детето, което винаги съм била. Невинна и чиста. Ще те отмия от себе си и ще остане само искрената ми обичаща душа. Ще премахна всяка прашинка страх, защото животът ми е пред мен и ти нямаш място в него. Обещах си да не те мразя, обещах си да ти простя. И ще се опитам. Иначе няма да съм аз. :)
      Затова сега ти пожелавам цялото щастие на света, пожелавам ти и отново да станеш добрия човек, когото познавам и обичах толкова дълго време, пожелавам ти и да намериш своята половинка и да и се усмихваш всяка сутрин щастливо, докато тя ти подарява душата си! А аз ще продължа натам, накъдето съм се запътила и ще забравя всичките сълзи и страх, ще се преборя за щастието си и ще събирам красотата на малките моменти в сърцето си! :)

За миналото, настоящето, но не и бъдещето :)

Не минава и ден, без да те мисля. Не мога да спра и се въртя в един глупав омагьосан кръг. Всичко ми изглежда някак неправилно, но не мога да осъзная защо. Може би защото отдавна спряхме да бъдем романтични и сега е глупаво да ти напиша нещо такова. Глупаво е и да се връщам назад и да търся къде съм сбъркала, после да открия отговора и на тоя въпрос и да се мразя до мозъка на костите си. Истината е, че те обичах. Така, както умея. И страдах заради теб. Не знам просто къде се дяна и защо. Душата ми не проумява как в един момент ме обичаше и после спря. Но и това е глупаво, защото сега имам нещо по-красиво в живота си. А ме е страх да му се дам. Страх ме е да бъда негова така, както бях твоя, защото един ден и той ще спре да ме обича. И ще избяга от мен точно когато имам най-голяма нужда от него. А вече не вярвам, че мога да се справя с целия свят. Избрах теб, защото ми вдъхваше сигурност. Накрая животът ми показа, че и това никога не е така. И все пак някъде дълбоко разумът ми осъзнава, че ме чака нещо хубаво и че щом така е станало, значи си е имало причина. Но любовта ми липсва. А нима не ми липсваше докато бях с теб? В началото не, но сега думите ти звучат толкова фалшиво- вечна любов, деца, бла бла. Как изобщо ми е хрумнало, че това е истина? Това ли е да си възрастен? Да виждаш нещата такива, каквито са? Да спреш да вярваш в истинската любов? Коя съм аз сега? Аз не умея да бъда възрастен. Това, което ме крепеше през тия години, бяха лудешките ми детски мечти.Вярата, че светът е повече от това, което изглежда, че някъде там има някой, който ще ме обича вечно и лудо. Но е много по-лесно да не вярваш и все пак те убива малко по малко. Сърцето ми крещи зад ледените решетки, в които го затворих, а разумът ми се мъчи да не чува писъците.  Но не мога да се справя със света, ако не вярвам, че има за какво да живея. Ако всеки ден ще е такъв, само работа, учене и накрая малко сън. А после пак провал и сълзи и цигари. И пак всичко отначало. Защото една идиотска част от мен не обича да се отказва. Но идеалите ми ги няма. Мен ме няма!! Изчезнах заедно с т.нар. ти обич. Вечната ти обич. И моите принципи бяха вечни. Ама не, животът е пълен с изненади. И теб те няма вече. Сега докато пиша всичко това, вече дори не те чувствам. Седя с широко затворени очи към гадния проклет свят и отказвам да се предам. И виждам, че те няма. Сега просто трябва да те забравя. И да спра цигарите. И да се спася от ада, в който си ме заключил с безкрайните си лъжливи обещания. Може би вярвах, че ако се върнеш, светът ще е такъв, какъвто го виждам. Но той не е. Той си е черен и несправедлив. И все пак аз отново ще започна да го виждам през  розовите си очила. Не умея да живея по друг начин. Не умея да съм прагматична и разумна, резервирана и хладна като германците. Аз съм дете, изтъкано от емоции. И някой ден ще ти простя, че ме изостави, ще продължа напред и ще обичам следващия идиот, които се излъже да тръгне  с мен също толкова себеотрицателно, както обичах и теб. Все ме беше страх, че съм изневерила на себе си, а се оказа, че винаги съм си била аз. Но сега коя съм? Все се търся. Понякога се събуждам и пак ставам себе си, а понякога парчетата се разпръскват в съвсем различни посоки както огледалото на дявола и не мога да ги събера. Но той ме прави жива. С неговите детски черти, с вечния му глад, непрестанното учене и доброто му безкрайно мило сърце. За него си струва да страдам. За теб не. Той вечно ще си остане разумен, чувствителен и скрит, никога няма да ме допусне до себе си, но аз ще стоя отстрани и ще го обичам дори когато той не го вижда. Защото той го заслужава. Той е моя Джак Фрост. J Той е смисълът да продължавам напред след толкова много време. Той е причината за усмивките ми. И дори всичко това да се промени, а мозъкът ми крещи, че точно така ще стане, тогава ще е било хубаво приключение. Хайде, Ванс, стегни се и живей като нормалните хора :Д 

***

До септември има толкова много време. И изведнъж в главата ми се появи мисълта, че няма да видя пролетта в България. Че няма да усетя вятъра и да видя поне една момина сълза... или светулките. Или да мога да се порадвам на живота в най-чистата му форма. И да мога да се смея с глас и да пея и да садя картофи и после да ги гледам как растат. Да се радвам на агънцата, които тичат по поляните или на конете, които потропват сърдито с копита заради досадните мухи. Или просто да си стоя в някоя прохладна майска вечер като Чорбаджи Марко и да гледам звездите. И да се ядосвам за глупости. А сега това ужасно много ми липсва. И животът ми се струва толкова несправедлив. Никой не може да ти вземе любовта от сърцето и най-чистото, твое си съзнание. И аз никога няма да стана германка. Все ще си нося гневливия характер и пълната с мечти душа, ще мразя и ще обичам силно. А във вечери като тази ми писва да бъда някой друг, да влизам в нечии норми и да се възхищавам на една дисциплинирана, но лишена от живот нация. Не мога да приема, че сме нещо по-малко от тях. Прекалено съм горда или прекалено сляпа, а може би съм прекалено българка. И все пак ще успея да оцелея и в тоя свят, ще изпълня критериите им... но понякога ще съм си аз и ще си мисля за онова, което най-много обичам. И ще се моля някой ден да се върна. И да гледам как се разлиства всяко дръвче и как тичат гущерчетата по старите срутени къщи, а планините шепнат стари легенди. Но времето лети и мен ме е страх, че пропускам толкова много. Сърцето ми се роптае, че съм му взела онова, което го е правело живо. А умът ми се чуди как да покаже на някой чужденец колко красиви са душите ни и спомените ни. Колко много скрито остава в мрака. Колко невероятно богат е езикът ни. Но мога да им покажа, че никога не се отказваме и че можем точно толкова, колкото и те. Но и че по пътя ще си останем все ние и няма да забравим откъде сме тръгнали. 
   Копнежът е красив все пак. Да усетиш, че още си тук, на земята, че си себе си, че в жилите ти се вихри оня порив, който те е довел до тук и заради който си оцелял през годините. Така вече не те е страх, защото това никой няма да ти го вземе. А сърцето ти ще си е пълно с обич, с топлина и радост, че си видял толкова много. И някой ден... ще се върнеш. И ще тичаш по поляните, ще пееш и ще си у дома. А земята, пълна с кръв, сълзи и пот ще те чака. Както чака всичките си деца, отчаяна и разбита. Но децата няма да я забравят, нито да спрат да се борят или да обичат. Просто ще чакат тя пак да ги призове и когато е дошло времето, ще се върнат. Когато искрата на надеждата озари небето, а българинът проумее силата си и нуждата да се бори за собственото си съвършенство, а не за нечие чуждо. Когато лудостта на младите е достатъчна, че да събуди патриотизма на старите. Когато умората пребори безразличието. И когато всички българи по света осъзнаят като мен, че не могат да живеят далече от дома, колкото и омаен да е новият свят. Това е едно приключение с незнаен край, но това, което знам, е, че аз съм си аз и докато изпълнявам мечтите си, няма да се самозабравя.  

За т.нар. протест

Започнах да се чудя... дали пък не е дошло времето? Дали българинът не се е събудил? Нещо дълбоко, скрито, полумъртво в мен се обади... надежда. Да, това е един глупав бунт, в който участват петима идеалисти и стадо идиоти, които искат просто да трошат и да се напиват. Но понякога си мисля, че на малкото останали свястни хора в България им трябва малко надежда. Както на мен. За да започнат отново да се борят, за да видят смисъл. А горчилката е толкова голяма, разочарованието и убитите мечти. Не си струва да си идеалист в днешно време. Ти си оставаш такъв до края на живота си, но по едно време пламъкът в очите ти угасва и осъзнаваш, че не можеш повече. А тоя глупав народ не заслужава да вярваш в него, защото те мачка и те унижава. И е толкова горд, горд и сляп, че никога няма да избере правилният водач. Но сега сякаш и стадото е разбрало колко е загубено. Сега се чуди къде са му водачите, водачи, които не познава, които е забравило. И сега дори да се появят, как ще ги разпознае? Как ще повярва? След като години наред е било бито, лъгано, затваряно, убивано? И всичко това, посрещнато без ропот. И все пак... тук там по някоя патриотична мисъл леко разклаща блатото от глупост. А в моята душа се поражда надежда, глупава безсмислена надежда... и тъга. И си седя тук на 2000 км от родината и се моля за народа си... и си мисля, че бих се борила за него, ако само разбера, че си струва. Българинът си е българин, където и да отиде. И си остава горд и обичащ, но все пак разбит и без надежда, без опора. Но дали няма да свърши скоро нощта? Вероятно не, но лек свеж полъх се появи отнякъде, малко пробуждане, едва доловима светлина на хоризонта. И си мисля, че щом моята вяра може да се върне, значи не съм единствена. Значи тъжните идеалисти на България могат също да повярват и да се борят за това глупаво общество, което толкова време не можа да ги оцени. Но за да повярват, трябва нещо повече от плячкосване и оставка на правителството... трябва народът, който най-после осъзна реално отчайващото си положение, да разбере и какво точно му трябва, за да се измъкне. И той търси Апостола, но него го няма. А малките частички от него, които са попаднали в сърцата на хората, едва дишат. Жалки сме да. И жалки и горди, и все сме си ние. Нещо от нас си остава такова, каквото е било тогава... но онова хубавото някак се изгуби. Живо е в шепата хора, разпръснати и чудещи се сега като мен... дали пък? Но знам, че и тая вечер те ще си кажат "Не, това е глупост". И утре ще отидат на работа с кротката молба парите да стигнат и тоя месец и децата или родителите да не се разболеят.
   Може би пак ни трябва малко поетическа лудост, лудостта на младите, плявата, която един идеал представлява. Парадоксът е, че е назряла революция без идеалисти. Тя не е замислена от тях, както би трябвало да бъде. Тя няма посока. Но все пак всички ония същества, излезли на улицата, за малко са повярвали, че са силни. Народът най-после взе някакво решение сам, малко подтикван от съвсем други хора със съвсем други замисли, но все пак... безразличието се пропука. Затова сега аз се чудя... и в душата ми се породиха какви ли не чувства... плам, гняв, тъга, надежда, порив, желание да се боря. Нещо ботевско се появи някъде дълбоко. Но разумът бързо го потушава, защото българското общество е дете без родители. И му трябва време да порасне. Все пак мисълта, че оцеляхме толкова време, ме успокоява. Мисълта, че ни лъгаха и ни мачкаха, но ние пак от време на време се роптаем. Да, безсмислено е, да, не знаем какво искаме и да, в нас не е останало нищо красиво, гордо и смело, но... ние сме си българи. И аз вярвам, че във всяка душа има добро, че лудостта на младите може би ще доведе до края на нощта.  Ако те го пожелаят... ако те си отворят очите, ако повярваме още малко, че можем, ако се вгледаме в самите себе си, за да открием грешките си, ако решим! пак да станем велики. 

"Тая метаморфоза не схващаха турците. Те не можеха да вървят заедно с времето си и да виждат конаците, които взима прогресът на идеите. Та впрочем и да видеха, беше вече късно: те нямаха нито такава широка тъмница, нито такъв дълъг синджир да свържат една гигантска идея, невидим Крали Марко, който местеше планини.

Ще се удивлява потомството - що казвам? И ние сами, съвременници на описуемата епоха - отрезвели вече от цял ред исторически примери, се чудим и маем какво е било това умствено опиянение, това сюблимно безумство на народа, да се готви на борба с една страшна империя, с велики още военни сили? Да се готви, и то с надежда, че ще я събори, с такива нищожни до смешност средства? Да дели с нея мегдана в самото й сърце, в "чревото адово", както бе казал някога Марко Иванов, без да си е оздравил за съюзници, освен ентусиазма - плява, която пламва и гасне, и илюзията - призрак, който става нищо. Историята рядко ни дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост. Българският национален дух никога не се е дигал до такава висота и надали ще се дигне друг път..."
  Сега ни остава само да чакаме, да се молим и ако... тогава да се борим, да заобичаме пак това упорито дете и да му помогнем да намери пътя си.

Минало...

All the great spiritual leaders in history were people of hope. Abraham, Moses, Ruth, Mary, Jesus, Rumi , Gandhi, and Dorothy Day all lived with a promise in their hearts that guided them toward the future without the need to know exactly what it would look like. Let's live with hope.

I have learned two lessons in my life: first, there are no sufficient literary, psychological, or historical answers to human tragedy, only moral ones. Second, just as despair can come to one another only from other human beings, hope, too, can be given to one only by other human beings.

Hope is what led a band of colonists to rise up against an empire; what led the greatest of generations to free a continent and heal a nation; what led young women and young men to sit at lunch counters and brave fire hoses and march through Selma and Montgomery for freedom's cause. Hope is what led me here today -- with a father from Kenya, a mother from Kansas; and a story that could only happen in the United States of America. Hope is the bedrock of this nation; the belief that our destiny will not be written for us, but by us; by all those men and women who are not content to settle for the world as it is; who have courage to remake the world as it should be. [January 3, 2008]

  Надеждата е това, което ме изпълва, когато видя зачервеното небе, скриващото се слънце и въпреки че осъзнавам, че денят си е отишъл и може би всичко е загубено, все още чакам на другата сутрин да се събудя и да погледна в синьото небе плодовете на труда си. И знам, че може би нищо от това няма да се случи. И ще се отчая, но ако никога не се отчайваме, значи никога не се надяваме.

            Иска ми се всичко да е хубаво, а България пак да е велика и истинска. Иска ми се да накарам всички да повярват в това, в което вярвам аз, да чувстват духа на силните хора, живели преди нас тук, да отмъстят за кръвта им, да живеем в една „чиста и свята република”, да се обичаме, да сме съвестни и да вярваме. А тези думи звучат толкова тривиално и досадно, не мога да намеря израз на досадата си от този свят. Но ето, тя пак се е скрила там- надеждата. И знам, че един ден всичко, за което мечтая, ще стане истина, но дали ще съм тук, за да го видя?!

            Не се ли уморихме да търсим любов там, където я няма? Да търсим утеха и помощ в безмилостните неразбиращи погледи, да чакаме някой, който отдавна ни е забравил, да ни помогне, да вярваме, че всичко ще стане от само себе си, да умираме в жалкото си съществуване, мразейки другите, защото осъзнаваме, че не сме по-добри от тях… И все пак аз живея в тази страна, в страната на абсурдите. И стоя и слушам рева на планинските урви, вятъра и песента на птиците, такава каквато я няма никъде, знаейки, че всичко това, което сега наричам мое, един ден ще ми  бъде чуждо, защото ще съм прекосила границите на   времето и пространството и ще съм част от едно по-честно общество,но студено в своята подреденост. Ще стоя и ще гледам прекрасните им лица, усмихнати и любезни и ще се сещам за загорелите от труд български селяни, отдавна застинали в гроба, онези миналите, които биха дали мило и драго да ни спасят. Ще се сещам, а в сърцето ми ще набира нов порив, стара любов за моята страна, такава, каквато е във въображението ми- чиста и свята.

            И все пак като се загледам в миналото и се замисля, че ние сме хората с тази история, ми е трудно да повярвам какви сме били и в какво сме се превърнали. И някакси сме свикнали да разгласяваме наляво и надясно колко сме зле, вместо да се срамуваме от това, свикнали сме да се оплакваме, вместо да се борим за себе си, да плачем, вместо да проявим смелост и сила, да обвиняваме всички, освен себе си… А бъдещето е пред нас. И докато не се научим, че ние сме тези, които трябва да се променят, България ще бъде такава, а ние ще петним името и. От кога не сте усещали истинска гордост и любов? Кога за последно се сетихте, че ние сме онези, проливали кръвта си за свобода, постигнали я, макар и след несправедлив процес, все пак я постигнахме…И какво?! Доказахме, че заслужаваме робство, защото не умеем да оценим спечелената от друг свобода.   

            Но ни липсва надеждата. Надеждата, че ние сме тези, които могат да променят нещата, че ние сме тези изградили малкото си място в света, че ние можем да създаваме лекарства, машини, велики произведения, политици и патриоти и то такива, каквито никъде няма. Надеждата, че Бог ще ни помогне в борбата, че ще научи българите да спрат да убиват българи, да си помагат и да спрат да се унижават, че един ден не съдбата ни ще бъде писана за нас, а ние ще пишем съдбата си, ние ще създаваме историята си и то така, че да ни харесва. Имам нужда да повярвам, че можем да се справим и че само нашият български дух ще ни поведе по стълбата на успеха, на моралната извисеност и любов… и един ден ще оценим какво имаме.

Защото подлецът, шпионът, мръсникът

в ония дни мрачни, що "робство" се викат,

умираха мирни на свойто легло

с продадена съвест, с позор на чело,

и смъртта на тебе, о, бесилко свята,

бе не срам, а слава нова на земята

и връх, от където виждаше духът

към безсмъртието по-прекия път!

Нека дадем на света своята надежда, нека изровим от сърцето си малкото останала любов и признателност и да я дадем на всички обезверени, да ги научим да чувстват, да вярват, да се смеят, да ги научим да живеят.