*

Има въпроси, чийто отговор е без значение. Знаеш, че ще те нарани, какъвто и да е. Че ще ти покаже, че нещо се е променило някъде в душата на другия и нищо вече няма да е същото. Само спомените ще стоят, за да ти пречат да си щастлив.  Но ще започнеш да търсиш щастието на други места, ще се увлечеш, ще се загубиш и ще стигнеш до момент, в който няма да  помниш от къде си тръгнал, за да се върнеш пак там. Това май е най-големият проблем. Чудя се кога точно ме затвори в тази клетка? Дали сама не се заключих? Дали цялото разочарование пречи на мислите ми да излязат? Или страха скова мечтите ми? Животът изтече от вените ми, кръвта си обикаля из мен, но не ме топли. О, как искам да усетя любовта… бих дала всичко, за да забие сърцето ми отново. Изглежда няма истинска любов… Но по-добре болка отколкото безразличие.  Предпочитам да ме е страх, да се чудя дали ме обичаш, отколкото как точно да ти затворя телефона, без да си помислиш нещо. Постепенно спря и това да е проблем, де.

                Бих те завела в мечтите си, бих ти показала огън и музика! Бих разклатила всяко клонче от сребро в душата ти и бих почувствала ударите на сърцето ти до моите! Бих спряла времето и бих сляла душата си с твоята,  бих те накарала да забравиш кой си и къде си, да усетиш истинската свобода такава, каквато аз я виждам, да чуеш смеха и мелодията на съзнанието ми! Бих накарала дъха ти да спре от любов! Никога няма да разбера… Къде си? Думите едва едва се точат из умореното ми съзнание… ядосвам се. А чувствата са така силни… Мога да кажа всички принципи на механиката за по-малко от 1 минута, но не мога да ти кажа какво усещам. Искам да избягам! Искам да спре тази глупост! Искам спокойствие и топлинка! И това отчайващо чувство за вина да изчезне… Но то няма да изчезне.  Ще ме мъчи, докато един ден… не разбия собственото си сърце заради собствената си глупост. И ще гледам луната и ще плача, блестящите снежинки ще падат покрай мен, а тихото спокойствие ще се намести в замръзващото ми сърце. И после всичко ще поеме по обратния познат начин. Мечтите ми за любов ще гаснат, а работата ще изпълва цялото ми ежедневие...

За Белчо

Постепенно вечерта стана онова време, в което ме обзема цялото трупано през деня напрежение, както и тъгата. И в крайна сметка единственото, което има значение в момента, е не контролното по физика, нито второто място на конкурса, нито олимпиадите, а факта, че котката ми пак изчезна. И това е една безсмислена тревога, наистина.Но някак си когато единственото нещо, което те е карало да се чувстваш добре, когато си самотен и гледаш с празен поглед през прозореца, внезапно изчезне и подозренията ти се свързват единствено с човешката злоба, някак не върви да мислиш за хубави неща. Някак не можеш да си въобразяваш, че работата е най-важното, когато си емоционален човек, когато най-дребните несправедливости те дразнят, когато можеш да заплачеш заедно с най-добрия си приятел и си готов да направиш всичко само и само да му оправиш настроението. И все пак парите са важни и общественото положение, и данъците на еди кой си министър. Но докато гледаш новините, това, което кара сърцето ти да негодува, е не нечестно спечелените пари на министрите, а сълзите на майките, чиито деца не могат да бъдат оперирани. Но това е само с теб. Другите завиждат на властимащите, а не съчувстват на отчаяните. И утре иди се бори за щастието си  в такъв свят! Иди убеждавай другите, че можеш, внуши и на себе си, че няма да се откажеш, дано и критиките на собствения ти баща минат покрай ушите ти и не достигнат до собствените ти страхове... И дано в края на деня има кой да те накара да се почувстваш у дома, за да не тъгуваш, когато ти изчезне котката... 

Измишльотини

        Забелязал ли си как, когато вали много силно, се вдига мъгла? Сякаш наистина някой излива с чаша вода от небето. В това време си седях и си плачех на вратата за моите си неща. Стана ми смешно през сълзи как можех да стоя в студа по нощница, студените пръски да вледеняват краката ми и да плача, а когато съм щастлива, не мога да издържа в дъжда една целувка; как когато съм спокойна ме е страх от тъмното, а когато ме боли, не би ми пукало дори да видя някоя тъмна сянка през прозореца. Или щях да направя тази сянка на любим човек. Животът ми отлита пред очите ми, без да спира. Ден след ден сякаш не правя нищо и не си помагам. Сякаш живея за петте минути мечти, когато си говорим. Невъзможното се преплита с реалността и става неописуема каша. Трябваше да го спра… преди да е заболяло пак. Преди съвестта ми да ме беше убила с острите си от любов ножове. Някъде в сърчицето ми нещо започна да трепка, замоли за любов, ледът започна да се топи и стръкчета трева, наболи из снега, започнаха да разсейват белотата с живинката си. Тихичко запя славей и му се прииска да види червена роза. А тя като нямаше от къде да вземе цвят, взе кръвта ми. Обля листенцата си с любовта и я превърна в грях. Размъти красотата и и придаде блясък, невиждани кристали, огледало на душата ми. Но хармонията се изгуби. Няма на този свят пълно щастие. Няма и пълна болка. Има надежда, има и лоши предчувствия. Но не очаквай от живота да ти дава всичко. Взимай, когато ти дават и не се оплаквай. Кой ще те обича в тази мръсотия? Кой ще ти се усмихва и ще те гледа с тези ангелски очи? Кой ще пази сърцето ти от бурите? Когато дойде отговорът на въпроса ми, вземи го и го пази на най-сигурното място.

Минали неща

Дадох на една мечта да се свие в сърцето ми. Красива, звънка и влюбена. Истинска. Разказва ми приказки за любов и спокойствие, за пламък и лед, за приятелство и магия. Но всеки ден я пускам да си отиде… и все по-рядко се връща. И избледнява…като плахо пламъче на свещ, като отмитите от дъжда сълзи и тихия плач на цигулка в душата ми. Примирявам се с всичко вече. Какво пък като не ме обича, какво пък като светът е грозен, какво пък като всичко в тази държава е абсурд, какво пък ако някой говори зад гърба ми… Какво пък ако не живея… Но надеждата е още тук. Надеждата, че дори ако ме няма, ще съм другаде, че дори да не е той, ще има следващ, че винаги ще има кого да обичам, че онази мечта ще дойде, ако я извикам и ще ми даде да се изгубя в нея, да забравя всичко реално. Обичам да чета, обичам да се смея, обичам да обичам… Но стана твърде трудно да го правя и твърде лесно да не говоря с никого. Твърде хубаво да живея в свой собствен свят и твърде далечно от моите желания.

            Само музика… тя се разтваря в замрялото ми сърце. Нищо друго, никакви думи, никакви прегръдки, никакви обещания, никакви дела… Не усещам любовта, само тежестта и и липсата на сила да сложа край. Не усещам болката, само сълзите как се стичат по лицето ми. Не усещам доверието, само наивността си. Не усещам и теб, но чувам дъха ти. Мечтите ми се изплъзват от ръцете ми, но гледките стоят пред очите ми. И слабата надежда, че някой ден ще имам едни детски очи, в които да виждам целия свят и да дам малкото, което съм запазила. Писна ми да слушам отчаяни хора, явно съм започнала да мисля, че всички могат като мен… да се затворят в себе си. Или пък им завиждам, че ще се измъкнат.

            Когато дадеш сърцето си оставаш като дърво, разцепено от гръм. Някъде дълбоко в теб може би още има живот, но сърцето ти е разцепено и мъртво. Може би някъде отдолу дървото е пуснало издънка и се е спасило, а може би не е. Кой знае… Но когато дойде някой, който си заслужава, дървото няма плодове, за да му даде. И той трябва да чака и да се надява. Ние сме като славеят, който забива в един шип сърцето си и пее най-красивата песен в живота си. Разликата е, че той умира, а ние живеем и след това. Как се живее без сърце? И от къде идва тази любов? Тиха, кротка, но и силна, пъпли из нас докато намери под чие крило да се сгуши и чака… чака… подходящ момент да се покаже. После пак се хвърля без мисъл и после пак я разсичат. А когато се свие в ледената си обвивка, изведнъж се появява една грижа, чужда ласка, която оставя следи по съвестта, но не и по леда. Пръска лъжи и подлост, докато не проникне и не нарани, но не дава щастие.

***

За пореден път стоях на вратата и виках изгубената си надежда. Не се върна… И никога нямаше да се върне. Може би някой ден, в по-добри времена, слънцето отново ще изгрее след проливния почистващ дъжд, изгасил огъня на унищожението. Но сега всичките тези глупости не значат нищо, защото нищо няма да се промени. Скука… къде видяхте скука? Що за обяснение на проблемите? Няма скука, има падение и пълно безхаберие… Просто изгубихме всичко освен образованието си и сърцето си. Изгубихме всичко онова, което ни прави хора. Наистина не знам какво очаквате да чуете. Може би някоя свежа идея от някой ентусиаст, който живее в София, никога през живота си не е виждал овца и не знае какво е да си отраснал в малък град, да си гледал родителите ти как работят ден и нощ за твоето добро и накрая ти не получаваш помощ, въпреки че си дете, защото сте много богати. А държавата трябва да се грижи за бедните…

                Сърцето ми плаче. Плаче за теб, за изгубената ми котка, за всички бездушни хора. Думите ми не стигат вече, за да ти покажа какво ми е. Всеки изминал ден се прибирам с някакво светло усещане за бъдещето, което постепенно се скрива с последния слънчев лъч зад блоковете в далечината. И остава само мрак. И колкото и да викам и да чакам, някои светли и топли неща в живота ми няма да се върнат. Но докато някога можех да ги приема и да се надявам някой някъде да е щастлив, сега злобата и агресията се надигат в твърде емоционалната ми душа и всичко, което изпитвам, е отчаяние. Усмивките ми се изгубиха в чуждите студени погледи, оптимизмът ми замря в празните страници на живота ми. Вече дори не виждам онова детско личице, което беше пътеводна звезда на мечтите ми. Човешката злоба твърде често започна да навлиза в живота ми и да обърква красивите ми моменти. Сигурно и при теб е така…

Flying wishes

I sometimes wish I could make some of my thoughts disappear. I can’t think, I can’t describe what I feel. I’m so scared. Or… I don’t know what exactly I feel but it’s not good. I want to write something nice and then someone to read it and feel something. I want to make people happy, people I don’t know. The thing is I now realise that all the people in the world are a family. And if somehow I could just touch the soul of a person I have never seen in my life and who lives in the other part of the world, well, that’ll be a success. I want to talk to somebody. I want them to share their thoughts, their dreams, the thing they feel when they wake up in the morning, the struggles they’ve been through, their most personal and beautiful feelings... Then I’ll know that I can change the world. Because with every single thing we say, we make other people think. And if we are good and patient, we’ll finally make other people better and happier without even knowing their names...

Бъркотия

Докато се чудех защо нямам вдъхновение и къде се е дянало се сетих как когато бях 3. или 4. клас ми писаха една 4 по природознание, защото бях написала, че птиците не помагат на дърветата. Тогава сигурно съм била адски уплашена. А сега ми се иска с цялата си душа да стана пак дете. Толкова неща трябва да правя. Кога станах на 16? Изглеждам си по абсолютно същия начин. И се чувствам точно толкова изгубена, колкото и преди. Мечтая си точно толкова и пак съм готова да се боря за тези мечти, но откакто започна истинската подготовка за борбата, нещо ми изчезна куража. Чудя се какво точно ще правя в Германия... Аз си обичам България. Тук е животът ми. Обичам си нашата природа, толкова естествена и неподредена, чиста и свежа. Обичам и приятелите си. Обичам това топло българско чувство, което те обхваща тук. И... трябва да захвърля всичко това, за да може някой ден децата ми да живеят по-добре. Трябва... и така силно се надявам някой ден да се върна, някой ден България да се оправи... но май няма да стане. 

    Трябваше да напиша есе за Левски, но отникъде не намерих нито вдъхновение, нито думите да кажа какво чувствам. А уж умеех да пиша такива неща. Но нямам надежда, а кой има нужда да му казват какво точно лошо нещо се случва в момента, като и сам си го вижда. Безсмислено е. Но бих се борила да го променя, ако не бях сама. Макар че това звучи като чудесно оправдание задето мързелувам и гледам как любимата ми родина се разпада. А ние бавно изчезваме... 

    Времето си тече, независимо дали сме в него или не. Независимо дали утре ще спрем да се борим за своето щастие или ще вдигнем ръце, предали се. И все пак нали и най-гадния, разрушаващ потискащ провал е хиляди пъти по-добър от това никога да не опиташ...