***

За пореден път стоях на вратата и виках изгубената си надежда. Не се върна… И никога нямаше да се върне. Може би някой ден, в по-добри времена, слънцето отново ще изгрее след проливния почистващ дъжд, изгасил огъня на унищожението. Но сега всичките тези глупости не значат нищо, защото нищо няма да се промени. Скука… къде видяхте скука? Що за обяснение на проблемите? Няма скука, има падение и пълно безхаберие… Просто изгубихме всичко освен образованието си и сърцето си. Изгубихме всичко онова, което ни прави хора. Наистина не знам какво очаквате да чуете. Може би някоя свежа идея от някой ентусиаст, който живее в София, никога през живота си не е виждал овца и не знае какво е да си отраснал в малък град, да си гледал родителите ти как работят ден и нощ за твоето добро и накрая ти не получаваш помощ, въпреки че си дете, защото сте много богати. А държавата трябва да се грижи за бедните…

                Сърцето ми плаче. Плаче за теб, за изгубената ми котка, за всички бездушни хора. Думите ми не стигат вече, за да ти покажа какво ми е. Всеки изминал ден се прибирам с някакво светло усещане за бъдещето, което постепенно се скрива с последния слънчев лъч зад блоковете в далечината. И остава само мрак. И колкото и да викам и да чакам, някои светли и топли неща в живота ми няма да се върнат. Но докато някога можех да ги приема и да се надявам някой някъде да е щастлив, сега злобата и агресията се надигат в твърде емоционалната ми душа и всичко, което изпитвам, е отчаяние. Усмивките ми се изгубиха в чуждите студени погледи, оптимизмът ми замря в празните страници на живота ми. Вече дори не виждам онова детско личице, което беше пътеводна звезда на мечтите ми. Човешката злоба твърде често започна да навлиза в живота ми и да обърква красивите ми моменти. Сигурно и при теб е така…