Докато се чудех защо нямам вдъхновение и къде се е дянало се сетих как когато бях 3. или 4. клас ми писаха една 4 по природознание, защото бях написала, че птиците не помагат на дърветата. Тогава сигурно съм била адски уплашена. А сега ми се иска с цялата си душа да стана пак дете. Толкова неща трябва да правя. Кога станах на 16? Изглеждам си по абсолютно същия начин. И се чувствам точно толкова изгубена, колкото и преди. Мечтая си точно толкова и пак съм готова да се боря за тези мечти, но откакто започна истинската подготовка за борбата, нещо ми изчезна куража. Чудя се какво точно ще правя в Германия... Аз си обичам България. Тук е животът ми. Обичам си нашата природа, толкова естествена и неподредена, чиста и свежа. Обичам и приятелите си. Обичам това топло българско чувство, което те обхваща тук. И... трябва да захвърля всичко това, за да може някой ден децата ми да живеят по-добре. Трябва... и така силно се надявам някой ден да се върна, някой ден България да се оправи... но май няма да стане.
Трябваше да напиша есе за Левски, но отникъде не намерих нито вдъхновение, нито думите да кажа какво чувствам. А уж умеех да пиша такива неща. Но нямам надежда, а кой има нужда да му казват какво точно лошо нещо се случва в момента, като и сам си го вижда. Безсмислено е. Но бих се борила да го променя, ако не бях сама. Макар че това звучи като чудесно оправдание задето мързелувам и гледам как любимата ми родина се разпада. А ние бавно изчезваме...
Времето си тече, независимо дали сме в него или не. Независимо дали утре ще спрем да се борим за своето щастие или ще вдигнем ръце, предали се. И все пак нали и най-гадния, разрушаващ потискащ провал е хиляди пъти по-добър от това никога да не опиташ...
No comments:
Post a Comment