Дадох на една мечта да се свие в сърцето ми. Красива, звънка и влюбена. Истинска. Разказва ми приказки за любов и спокойствие, за пламък и лед, за приятелство и магия. Но всеки ден я пускам да си отиде… и все по-рядко се връща. И избледнява…като плахо пламъче на свещ, като отмитите от дъжда сълзи и тихия плач на цигулка в душата ми. Примирявам се с всичко вече. Какво пък като не ме обича, какво пък като светът е грозен, какво пък като всичко в тази държава е абсурд, какво пък ако някой говори зад гърба ми… Какво пък ако не живея… Но надеждата е още тук. Надеждата, че дори ако ме няма, ще съм другаде, че дори да не е той, ще има следващ, че винаги ще има кого да обичам, че онази мечта ще дойде, ако я извикам и ще ми даде да се изгубя в нея, да забравя всичко реално. Обичам да чета, обичам да се смея, обичам да обичам… Но стана твърде трудно да го правя и твърде лесно да не говоря с никого. Твърде хубаво да живея в свой собствен свят и твърде далечно от моите желания.
Само музика… тя се разтваря в замрялото ми сърце. Нищо друго, никакви думи, никакви прегръдки, никакви обещания, никакви дела… Не усещам любовта, само тежестта и и липсата на сила да сложа край. Не усещам болката, само сълзите как се стичат по лицето ми. Не усещам доверието, само наивността си. Не усещам и теб, но чувам дъха ти. Мечтите ми се изплъзват от ръцете ми, но гледките стоят пред очите ми. И слабата надежда, че някой ден ще имам едни детски очи, в които да виждам целия свят и да дам малкото, което съм запазила. Писна ми да слушам отчаяни хора, явно съм започнала да мисля, че всички могат като мен… да се затворят в себе си. Или пък им завиждам, че ще се измъкнат.
Когато дадеш сърцето си оставаш като дърво, разцепено от гръм. Някъде дълбоко в теб може би още има живот, но сърцето ти е разцепено и мъртво. Може би някъде отдолу дървото е пуснало издънка и се е спасило, а може би не е. Кой знае… Но когато дойде някой, който си заслужава, дървото няма плодове, за да му даде. И той трябва да чака и да се надява. Ние сме като славеят, който забива в един шип сърцето си и пее най-красивата песен в живота си. Разликата е, че той умира, а ние живеем и след това. Как се живее без сърце? И от къде идва тази любов? Тиха, кротка, но и силна, пъпли из нас докато намери под чие крило да се сгуши и чака… чака… подходящ момент да се покаже. После пак се хвърля без мисъл и после пак я разсичат. А когато се свие в ледената си обвивка, изведнъж се появява една грижа, чужда ласка, която оставя следи по съвестта, но не и по леда. Пръска лъжи и подлост, докато не проникне и не нарани, но не дава щастие.
No comments:
Post a Comment