_____

Какво искаше да направя? Да го изоставя, да се впусна, да те сграбча и да те уплаша… Не. Сбърках веднъж, не мога да го повторя. Сега е празно, но не боли. Сега не плача и не се смея. Сега не очаквам нищо, но и не си спомням нищо. Не ме е страх, но не мечтая. Не заспивам с мисълта за теб и не се будя със светло очакване. Стоя в празна стая и все пак тя е бяла. Боядисах  я пак, след като ти я омърси. Още личат следите. И не е красива, нито шарена. Но… има късчета светлина. Понякога пропълзява радост, друг път петната личат повече. Не мога да те върна. Нямам сила. Нито онова, което искаш. Отдадох ти се веднъж, как да го сторя пак? Все едно да влезеш в огън, от който веднъж едва си се спасил. Ти си огънят, а аз съм водата. Несъвместими сме.

Животът ми е черна веселба. Фалшиво щастие. Бягам от себе си и от сърцето си. Затворих го. Отдавна спря да се тръшка в клетката уморено и отчаяно. Сега мълчи… Чака и се надява. Но дори този, който идва, когато надеждата си отиде, спря да идва. И защо да го прави. Нима го приех дружелюбно? Нима му казах, че искам да остане? Нима го приютих? Все чакам нещо повече от каменния живот. Все търся предизвикателство и усмивка и в най- избелелите лица. Нощта помни ударите на сърцето ми, но то така и не се научи да помни нея. В какво се превърнах?! Дори съвестта ми замря. Лъжа без проблем дори себе си. Емоциите изстинаха. За какво живея? Какво чакам? Деца? Любов? Нима живея за онези 5 минути, в които сърцето ми ще забие пак за малко и после пак ще застине. Нима живея за нервите и страховете, за високите токчета и алкохола, за проклетата си гордост и слепи мечти?! Не остана никой в топлото ми убежище. Но някак спря да ми пречи. Стоя си сама както някога, гледам си филмите, чета, уча… умирам. Но не ми пука вече. Махай се, ако искаш. Няма да те спра. Дадох ти себе си.

*****

Животът ми е приказка. Малко от реалните хора са там с мен. Само трима. Но.. аз говоря със звездите, боря се с пороците си, слушам музика, когато гледам изгрева и вечер до мен лежи един ангел. Това е достатъчно. Просто истинският живот е твърде черен за мен. Има твърде много болка, включително и моята собствена. Сигурно съм и луда донякъде. Понякога плача абсолютно безпричинно. Просто си представям какво би станало ако изгубя някого и избухвам в плач. Но поне знам, че оценявам всеки един момент, че с всеки поет дъх си мисля за всяко същество на тая планета. И мисля, че дишаме един и същ въздух и понякога земята така се претъпква от емоциите ни, че част от тях пътуват до Марс. Може би гневът и любовта я стоплят за малко и после пак отплават нанякъде и оставят мразa да се разраства. Понякога сигурно лъжите ни отиват в някоя галактика и със завистта правят черна дупка и поглъщат щастието. А любовта е като падаща звезда, имаш чувството, че лети към теб, блестяща и гореща, но никога не стига. После осъзнаваш, че за да я видиш, трябва да затвориш очи. И че тя винаги е била при теб. Родила се е с теб и за да живее след теб трябва да я дадеш на някого. На някой, който ще я пази, ще я раздава и ще остави късче от теб, в една усмивка, едни очи, един къс хартия, един пламтящ спомен…

Поредните философски размисли :D

    Дъждът валеше, а  в тъжния прозорец се оглеждаха изпълнените ми с досада очи. Докато стоях и го гледах си мислех  за тези хора, които цял ден стоят в този кабинет и преглеждат разни хора. Мислех си как те не спират да идват. Какви ли не, от какви ли не етноси, с какви ли не болежки. И докторите им помагаха. Физически. В онези сърца си оставаше отчаянието и досадата, мъката и…. любовта. Сърцето не пита, както обичаме да казваме. Можеш да се вгледаш в най-грозното, най-невзрачното, най-лошото, най-глупавото, най- завистливото същество и в него да откриеш нещо, което да обичаш. Защото дори хладнокръвният убиец умее да обича, има нужда от любов и прегръдка, търси своята топлинка в свят, който го отхвърля. И… когато се замислите за тези неща, все още ли толкова студено ще отказвате да простите и да повярвате? Все така хладно ли ще гледате на бездомните, на намръщените възрастни, на тийнейджърите с техните измишльотини, на плачещите деца, които не ви оставят да спите… Все така ли ще псувате някого защото е турчин, циганин и бог знае още какъв. А какво ви е направил?! Оказал се е на грешното място по грешното време… А можете да го прегърнете, да му се усмихнете, да му покажете, че ви е брат и че и двамата обичате синьото, футбола и кучетата.  Време е да се доверим един на друг и да си помогнем. Защото никой няма да е там заради нас, никой няма да ни измъква всеки път от калта, никой няма да ни търпи и да ни прави по-добри, никой няма да страда вместо нас, но няма и да се смее вместо нас. Животът ни е тук и сега. И живеейки го, страдайки, обичайки, смеейки се, ние ще открием щастието. И докато си мислим, че то се изплъзва от ръцете ни или че най-добрият ни приятел спи с гаджето ни, то ще стои до нас и ще чака да го грабнем.  Ние не осъзнаваме, че никой не очаква от нас да сме специални, да сме различни, да сме съвършени, че ежедневието ни няма да стане по-добро, ако не се научим да оценяваме лошите моменти и да извличаме полза от тях, че колкото и щастлив да си, ако не оставиш сърцето си да го почувства, няма да си живял пълноценно. Не  виждаме, че е нужно да направим усилие, да ни заболи, за да усетим, че имаме сърце. Трябва да потичаш малко, да те заболи трахеята, за да усетиш колко бързо бие сърцето ти, да почувстваш, че дишаш, да се родиш отново. 

Преди да се научиш да танцуваш, ще паднеш хиляди пъти, ще те заболи хиляди пъти, но когато най-накрая се научиш, ще омаеш всички. Докато се научиш да живееш, ще се луташ сред собствените си мечти, мисли, болки и съвест, но не забравяй, че през цялото това време, до теб винаги има един ангел и той те пази. В света има справедливост. Има и любов. И понякога ми се струва, че светът не може да е чак толкова лошо място, щом се намират и добри същества в него. Такива, които ще накарат дъхът ти да спре с един поглед, които ще направят действията ти значими, които ще усетят тъгата без да те виждат или чуват, които ще са там,  когато няма никой друг. Такива, които се усмихват през сълзи и душата им е по-чиста от листенце на бяла роза.  И дори това листенце да се носи по течението на най-бурната река, то ще стигне до края невредимо.

Писмо на Чарли Чаплин до дъщеря му Жералдин

Мое момиче,

               Сега е нощ. Една коледна нощ. Всички невъоръжени войни в моята малка крепост заспаха. Не са будни нито брат ти, нито сестра ти. Дори майка ти вече спи. Едва не събудих заспалите птички, докато стигна до тази полусветла стая.

                Толкова съм далеч от теб! Но нека ослепея, ако макар и за миг твоят портрет е изчезвал от очите ми.  Той е тук - на масата, тук – до моето сърце. Но къде си ти? Там – в приказния Париж, танцуваш на величествената театрална сцена на Шан з`Елизе. Знам това, а сякаш в тихата нощ чувам стъпките ти, виждам очите ти да блестят като звезди в зимната тъмнина. Чух, че твоята роля в този празничен и светъл спектакъл е ролята на персийска красавица, пленена от хан Татар. Бъди красавица и танцувай. Бъди звезда и сияй. Но ако възторзите и благодарността на публиката те опиянят, ако ароматът на цветята, изпратени за теб, те замае, ти седни в един ъгъл, прочети писмото ми и се вслушай в гласа на своя баща.

                Аз съм твоят баща, Жералдин!

                Аз съм Чарли, Чарли Чаплин!

                Знаеш ли колко нощи съм седял до твоето легло, за да ти разказвам приказки, когато ти беше малка – за Спящата красавица, за будния дракон в полето... А когато сънят идваше в старческите ми очи, аз му се надсмивах и казвах: „Върви си! Аз спя с мечтите на своята дъщеря!” Виждах тези мечти, Жералдин, виждах бъдещето ти, днешния ти ден! Виждах едно момиче да играе на сцената, една фея да танцува по небето. Чувах публиката да казва: „Виждате ли това момиче? То е дъщерята на стария шут. Помните ли как се казва – Чарли?”

                Да! Аз съм Чарли! Аз съм старият шут!

                Днес е твой ден. Танцувай! Аз танцувах в широк и окъсан панталон, а ти в копринена рокля на принцеса. Тези танци и шумът на аплодисментите ще те издигнат понякога в небесата.

                Иди! Иди и там! Но се връщай на земята!  И гледай живота на хората, живота на ония улични танцьорки в крайните квартали, които играят гладни и треперят от студ и беднотия. Аз бях като тях, Жералдин! В ония нощи, в ония приказни нощи, в които заспиваше с моите приказки, аз оставах буден. Гледах твоето лице, усещах ударите на сърцето ти и се питах: „Чарли! Нима това котенце ще те познае някога?”  Ти не ме познаваш, Жералдин... Колкото и приказки да съм ти разказвал в ония далечни нощи, своята приказка аз никога не съм ти разказвал... А тя също е интересна... Приказка за един гладен шут, който танцуваше и пееше в бедните квартали на Лондон, а после ... събираше милостиня...Това е моята приказка!

Аз съм вкусил глада, зная какво значи да бъдеш без покрив! Нещо повече, аз съм изпитал унизителната болка на скитника шут, в чиито гърди бушува цял океан от гордост, а трябваше подхвърляните монети да го пресушават. Но въпреки всичко аз съм жив, а за живите обикновено малко се говори.

                По-добре да говорим за теб!

                След твоето име , Жералдин, е моето – Чаплин. С него повече от четиридесет години съм разсмивал хората на земята. Но аз съм плакал повече, отколкото те са се смели, Жералдин! В света, в който ти живееш, не съществуват само танци и музика!

                В полунощ, когато излизаш от големия салон ти забрави богатите почитатели, но не забравяй да попиташ шофьора на таксито, който те отвежда у дома, за неговата жена... И ако е бремемнна, ако няма пари да купи дрешка на детето, ти сложи пари в ръката му. Казал съм в банката да изплащат тези твои разходи. Но за другите – ти трябва да изпращаш точната сметка! От време на време с метрото или с автобус разглеждай града, разхождай се.Гледай хората! И най-малкото по един път на ден казвай: „И аз съм една от тях!”  Да! Ти си една от тях, моето момиче. Нещо повече! Изкуството, преди да даде на човека крила, за да излети във висините, обикновено му счупва краката. И когато дойде момент, в който ти почувстваш себе си над публиката, веднага напусни сцената! Иди с първото такси в околностите на Париж. Аз много добре ги познавам!... Там ще видиш много танцьорки като теб – даже по-красиви от теб, и по-горди от теб. От ослепителния блясък  на прожекторите  на твоя театър няма и следа! За тях прожектор е луната. Погледни, добре погледни! Не танцуват ли по-добре от теб? Признай си, моето момиче! Винаги има някой, който танцува по-добре! И знай – в семейството на  Чарли никой не е бил толкова груб, за да може да ругае един файтонджия или да подиграе просяка, седнал край Сена...

                 Аз ще умра, но ти ще живееш...  Искам ти никога да не живееш в бедност! Заедно с това писмо ти изпращам и един бял чек. Колкото искаш пиши на него. Но когато харчиш два франка, не забравяй да си кажеш, че третата монета не е твоя. Тя трябва да принадлежи на непознатия мъж, който се нуждае от един франк. А него ти лесно можеш да намериш. Поискаш ли да видиш тези непознати бедняци, ти можеш навсякъде да ги откриеш. Ако говоря с теб за пари, правя това, защото познавам измамната сила на тези дяволи...  Знаеш ли, дълго време съм прекарал в цирка. И винаги съм се безпокоял за въжеиграчите. Но трябва да ти кажа една истина, мое момиче – хората падат по-лесно от твърдата земя, отколкото играчите от нестабилното въже. Може би някоя вечер блясъкът на най-скъпия диамант ще те измами. В същата тази вечер този диамант ще бъде твоето нестабилно въже и падането ти е сигурно. Може би един ден красивото лице на някой принц ще те измами. В същия ден ти ще бъдеш неопитен въжеиграч, а неопитните въжеиграчи винаги падат... Не продавай сърцето си за злато и накити. Защото най-големият диамант е Слънцето. За щастие той блести на лицето на всеки човек!

                И когато някой ден се влюбиш в някой мъж, ти бъди цялата с него. На майка ти съм казал да ти пише за това. Тя по-добре познава любовта от мен, на нея по й приляга  да ти говори за това...

                 Твоята работа е много трудна. Аз знам това. Тялото ти е покрито само с парче коприна. Заради изкуството може и гол да се появиш на сцената, но да се върнеш от там по-облечен и по-чист...

Но нищо друго и никой друг на този свят не заслужава да вижда даже и ноктите на краката на едно момиче. Голотата е болест на нашето време.

                 Аз съм стар и може би думите ми звучат смешно. Но според мен, твоето голо тяло трябва да принадлежи на този, който обича голата ти душа. Не е страшно, ако твоето убеждение за това е от преди десет години, от времето, което си отива. Не бой се – тези десет години няма да те състарят. Но както и да е, искам ти да бъдеш последният  човек, който става поданик на острова  на голите!...

                 Знам, че синове и бащи винаги са бивали във вечен двубой. С мене, с моите мисли воювай, мое момиче. Аз не обичам покорните деца. И преди да капнат сълзите от очите ми върху това  писмо, искам да вярвам – тази вечер е Коледа, вечер на чудеса. Искам да стане чудо – ти наистина да си разбрала всичко, което искам да ти кажа.

                  Чарли е вече остарял, Жералдин! Рано или късно, вместо с бяла коприна за сцената, ти ще трябва да се облечеш в черно, за да дойдеш на моя гроб. Сега не искам да те безпокоя. Само от време на време се поглеждай в огледалото, там ще ме видиш. Кръвта ми тече в твоите вени. Искам даже тогава, когато в моите вени кръвта пресъхне, да не забравяш баща си – Чарли. Аз не бях ангел, но доколкото можах, се стремях да бъда човек. Опитай и ти.

                                                          Целувам те: Чарли

*

Има въпроси, чийто отговор е без значение. Знаеш, че ще те нарани, какъвто и да е. Че ще ти покаже, че нещо се е променило някъде в душата на другия и нищо вече няма да е същото. Само спомените ще стоят, за да ти пречат да си щастлив.  Но ще започнеш да търсиш щастието на други места, ще се увлечеш, ще се загубиш и ще стигнеш до момент, в който няма да  помниш от къде си тръгнал, за да се върнеш пак там. Това май е най-големият проблем. Чудя се кога точно ме затвори в тази клетка? Дали сама не се заключих? Дали цялото разочарование пречи на мислите ми да излязат? Или страха скова мечтите ми? Животът изтече от вените ми, кръвта си обикаля из мен, но не ме топли. О, как искам да усетя любовта… бих дала всичко, за да забие сърцето ми отново. Изглежда няма истинска любов… Но по-добре болка отколкото безразличие.  Предпочитам да ме е страх, да се чудя дали ме обичаш, отколкото как точно да ти затворя телефона, без да си помислиш нещо. Постепенно спря и това да е проблем, де.

                Бих те завела в мечтите си, бих ти показала огън и музика! Бих разклатила всяко клонче от сребро в душата ти и бих почувствала ударите на сърцето ти до моите! Бих спряла времето и бих сляла душата си с твоята,  бих те накарала да забравиш кой си и къде си, да усетиш истинската свобода такава, каквато аз я виждам, да чуеш смеха и мелодията на съзнанието ми! Бих накарала дъха ти да спре от любов! Никога няма да разбера… Къде си? Думите едва едва се точат из умореното ми съзнание… ядосвам се. А чувствата са така силни… Мога да кажа всички принципи на механиката за по-малко от 1 минута, но не мога да ти кажа какво усещам. Искам да избягам! Искам да спре тази глупост! Искам спокойствие и топлинка! И това отчайващо чувство за вина да изчезне… Но то няма да изчезне.  Ще ме мъчи, докато един ден… не разбия собственото си сърце заради собствената си глупост. И ще гледам луната и ще плача, блестящите снежинки ще падат покрай мен, а тихото спокойствие ще се намести в замръзващото ми сърце. И после всичко ще поеме по обратния познат начин. Мечтите ми за любов ще гаснат, а работата ще изпълва цялото ми ежедневие...

За Белчо

Постепенно вечерта стана онова време, в което ме обзема цялото трупано през деня напрежение, както и тъгата. И в крайна сметка единственото, което има значение в момента, е не контролното по физика, нито второто място на конкурса, нито олимпиадите, а факта, че котката ми пак изчезна. И това е една безсмислена тревога, наистина.Но някак си когато единственото нещо, което те е карало да се чувстваш добре, когато си самотен и гледаш с празен поглед през прозореца, внезапно изчезне и подозренията ти се свързват единствено с човешката злоба, някак не върви да мислиш за хубави неща. Някак не можеш да си въобразяваш, че работата е най-важното, когато си емоционален човек, когато най-дребните несправедливости те дразнят, когато можеш да заплачеш заедно с най-добрия си приятел и си готов да направиш всичко само и само да му оправиш настроението. И все пак парите са важни и общественото положение, и данъците на еди кой си министър. Но докато гледаш новините, това, което кара сърцето ти да негодува, е не нечестно спечелените пари на министрите, а сълзите на майките, чиито деца не могат да бъдат оперирани. Но това е само с теб. Другите завиждат на властимащите, а не съчувстват на отчаяните. И утре иди се бори за щастието си  в такъв свят! Иди убеждавай другите, че можеш, внуши и на себе си, че няма да се откажеш, дано и критиките на собствения ти баща минат покрай ушите ти и не достигнат до собствените ти страхове... И дано в края на деня има кой да те накара да се почувстваш у дома, за да не тъгуваш, когато ти изчезне котката... 

Измишльотини

        Забелязал ли си как, когато вали много силно, се вдига мъгла? Сякаш наистина някой излива с чаша вода от небето. В това време си седях и си плачех на вратата за моите си неща. Стана ми смешно през сълзи как можех да стоя в студа по нощница, студените пръски да вледеняват краката ми и да плача, а когато съм щастлива, не мога да издържа в дъжда една целувка; как когато съм спокойна ме е страх от тъмното, а когато ме боли, не би ми пукало дори да видя някоя тъмна сянка през прозореца. Или щях да направя тази сянка на любим човек. Животът ми отлита пред очите ми, без да спира. Ден след ден сякаш не правя нищо и не си помагам. Сякаш живея за петте минути мечти, когато си говорим. Невъзможното се преплита с реалността и става неописуема каша. Трябваше да го спра… преди да е заболяло пак. Преди съвестта ми да ме беше убила с острите си от любов ножове. Някъде в сърчицето ми нещо започна да трепка, замоли за любов, ледът започна да се топи и стръкчета трева, наболи из снега, започнаха да разсейват белотата с живинката си. Тихичко запя славей и му се прииска да види червена роза. А тя като нямаше от къде да вземе цвят, взе кръвта ми. Обля листенцата си с любовта и я превърна в грях. Размъти красотата и и придаде блясък, невиждани кристали, огледало на душата ми. Но хармонията се изгуби. Няма на този свят пълно щастие. Няма и пълна болка. Има надежда, има и лоши предчувствия. Но не очаквай от живота да ти дава всичко. Взимай, когато ти дават и не се оплаквай. Кой ще те обича в тази мръсотия? Кой ще ти се усмихва и ще те гледа с тези ангелски очи? Кой ще пази сърцето ти от бурите? Когато дойде отговорът на въпроса ми, вземи го и го пази на най-сигурното място.

Минали неща

Дадох на една мечта да се свие в сърцето ми. Красива, звънка и влюбена. Истинска. Разказва ми приказки за любов и спокойствие, за пламък и лед, за приятелство и магия. Но всеки ден я пускам да си отиде… и все по-рядко се връща. И избледнява…като плахо пламъче на свещ, като отмитите от дъжда сълзи и тихия плач на цигулка в душата ми. Примирявам се с всичко вече. Какво пък като не ме обича, какво пък като светът е грозен, какво пък като всичко в тази държава е абсурд, какво пък ако някой говори зад гърба ми… Какво пък ако не живея… Но надеждата е още тук. Надеждата, че дори ако ме няма, ще съм другаде, че дори да не е той, ще има следващ, че винаги ще има кого да обичам, че онази мечта ще дойде, ако я извикам и ще ми даде да се изгубя в нея, да забравя всичко реално. Обичам да чета, обичам да се смея, обичам да обичам… Но стана твърде трудно да го правя и твърде лесно да не говоря с никого. Твърде хубаво да живея в свой собствен свят и твърде далечно от моите желания.

            Само музика… тя се разтваря в замрялото ми сърце. Нищо друго, никакви думи, никакви прегръдки, никакви обещания, никакви дела… Не усещам любовта, само тежестта и и липсата на сила да сложа край. Не усещам болката, само сълзите как се стичат по лицето ми. Не усещам доверието, само наивността си. Не усещам и теб, но чувам дъха ти. Мечтите ми се изплъзват от ръцете ми, но гледките стоят пред очите ми. И слабата надежда, че някой ден ще имам едни детски очи, в които да виждам целия свят и да дам малкото, което съм запазила. Писна ми да слушам отчаяни хора, явно съм започнала да мисля, че всички могат като мен… да се затворят в себе си. Или пък им завиждам, че ще се измъкнат.

            Когато дадеш сърцето си оставаш като дърво, разцепено от гръм. Някъде дълбоко в теб може би още има живот, но сърцето ти е разцепено и мъртво. Може би някъде отдолу дървото е пуснало издънка и се е спасило, а може би не е. Кой знае… Но когато дойде някой, който си заслужава, дървото няма плодове, за да му даде. И той трябва да чака и да се надява. Ние сме като славеят, който забива в един шип сърцето си и пее най-красивата песен в живота си. Разликата е, че той умира, а ние живеем и след това. Как се живее без сърце? И от къде идва тази любов? Тиха, кротка, но и силна, пъпли из нас докато намери под чие крило да се сгуши и чака… чака… подходящ момент да се покаже. После пак се хвърля без мисъл и после пак я разсичат. А когато се свие в ледената си обвивка, изведнъж се появява една грижа, чужда ласка, която оставя следи по съвестта, но не и по леда. Пръска лъжи и подлост, докато не проникне и не нарани, но не дава щастие.

***

За пореден път стоях на вратата и виках изгубената си надежда. Не се върна… И никога нямаше да се върне. Може би някой ден, в по-добри времена, слънцето отново ще изгрее след проливния почистващ дъжд, изгасил огъня на унищожението. Но сега всичките тези глупости не значат нищо, защото нищо няма да се промени. Скука… къде видяхте скука? Що за обяснение на проблемите? Няма скука, има падение и пълно безхаберие… Просто изгубихме всичко освен образованието си и сърцето си. Изгубихме всичко онова, което ни прави хора. Наистина не знам какво очаквате да чуете. Може би някоя свежа идея от някой ентусиаст, който живее в София, никога през живота си не е виждал овца и не знае какво е да си отраснал в малък град, да си гледал родителите ти как работят ден и нощ за твоето добро и накрая ти не получаваш помощ, въпреки че си дете, защото сте много богати. А държавата трябва да се грижи за бедните…

                Сърцето ми плаче. Плаче за теб, за изгубената ми котка, за всички бездушни хора. Думите ми не стигат вече, за да ти покажа какво ми е. Всеки изминал ден се прибирам с някакво светло усещане за бъдещето, което постепенно се скрива с последния слънчев лъч зад блоковете в далечината. И остава само мрак. И колкото и да викам и да чакам, някои светли и топли неща в живота ми няма да се върнат. Но докато някога можех да ги приема и да се надявам някой някъде да е щастлив, сега злобата и агресията се надигат в твърде емоционалната ми душа и всичко, което изпитвам, е отчаяние. Усмивките ми се изгубиха в чуждите студени погледи, оптимизмът ми замря в празните страници на живота ми. Вече дори не виждам онова детско личице, което беше пътеводна звезда на мечтите ми. Човешката злоба твърде често започна да навлиза в живота ми и да обърква красивите ми моменти. Сигурно и при теб е така…

Flying wishes

I sometimes wish I could make some of my thoughts disappear. I can’t think, I can’t describe what I feel. I’m so scared. Or… I don’t know what exactly I feel but it’s not good. I want to write something nice and then someone to read it and feel something. I want to make people happy, people I don’t know. The thing is I now realise that all the people in the world are a family. And if somehow I could just touch the soul of a person I have never seen in my life and who lives in the other part of the world, well, that’ll be a success. I want to talk to somebody. I want them to share their thoughts, their dreams, the thing they feel when they wake up in the morning, the struggles they’ve been through, their most personal and beautiful feelings... Then I’ll know that I can change the world. Because with every single thing we say, we make other people think. And if we are good and patient, we’ll finally make other people better and happier without even knowing their names...

Бъркотия

Докато се чудех защо нямам вдъхновение и къде се е дянало се сетих как когато бях 3. или 4. клас ми писаха една 4 по природознание, защото бях написала, че птиците не помагат на дърветата. Тогава сигурно съм била адски уплашена. А сега ми се иска с цялата си душа да стана пак дете. Толкова неща трябва да правя. Кога станах на 16? Изглеждам си по абсолютно същия начин. И се чувствам точно толкова изгубена, колкото и преди. Мечтая си точно толкова и пак съм готова да се боря за тези мечти, но откакто започна истинската подготовка за борбата, нещо ми изчезна куража. Чудя се какво точно ще правя в Германия... Аз си обичам България. Тук е животът ми. Обичам си нашата природа, толкова естествена и неподредена, чиста и свежа. Обичам и приятелите си. Обичам това топло българско чувство, което те обхваща тук. И... трябва да захвърля всичко това, за да може някой ден децата ми да живеят по-добре. Трябва... и така силно се надявам някой ден да се върна, някой ден България да се оправи... но май няма да стане. 

    Трябваше да напиша есе за Левски, но отникъде не намерих нито вдъхновение, нито думите да кажа какво чувствам. А уж умеех да пиша такива неща. Но нямам надежда, а кой има нужда да му казват какво точно лошо нещо се случва в момента, като и сам си го вижда. Безсмислено е. Но бих се борила да го променя, ако не бях сама. Макар че това звучи като чудесно оправдание задето мързелувам и гледам как любимата ми родина се разпада. А ние бавно изчезваме... 

    Времето си тече, независимо дали сме в него или не. Независимо дали утре ще спрем да се борим за своето щастие или ще вдигнем ръце, предали се. И все пак нали и най-гадния, разрушаващ потискащ провал е хиляди пъти по-добър от това никога да не опиташ...

"Grey's anatomy" quotes

You know how when you were a little kid and you believed in fairy tales, that fantasy of what your life would be, white dress, prince charming who would carry you away to a castle on a hill. You would lie in bed at night and close your eyes and you had complete and utter faith. Santa Claus, the Tooth Fairy, Prince Charming, they were so close you could taste them, but eventually you grow up, one day you open your eyes and the fairy tale disappears. Most people turn to the things and people they can trust. But the thing is its hard to let go of that fairy tale entirely cause almost everyone has that smallest bit of hope, of faith, that one day they will open their eyes and it will come true. 

At the end of the day faith is a funny thing. It turns up when you don't really expect it. It's like one day you realize that the fairy tale may be slightly different than you dreamed. The castle, well, it may not be a castle. And it's not so important happy ever after, just that its happy right now. See once in a while, once in a blue moon, people will surprise you , and once in a while people may even take your breath away. 

 A couple of hundred years ago, Benjamin Franklin shared with the world the secret of his success. Never leave that till tomorrow, he said, which you can do today. This is the man who discovered electricity. You think more people would listen to what he had to say. I don't know why we put things off, but if I had to guess, I'd have to say it has a lot to do with fear. Fear of failure, fear of rejection, sometimes the fear is just of making a decision, because what if you're wrong? What if you're making a mistake you can't undo? The early bird catches the worm. A stitch in time saves nine. He who hesitates is lost. We can't pretend we hadn't been told. We've all heard the proverbs, heard the philosophers, heard our grandparents warning us about wasted time, heard the damn poets urging us to seize the day. Still sometimes we have to see for ourselves. We have to make our own mistakes. We have to learn our own lessons. We have to sweep today's possibility under tomorrow's rug until we can't anymore. Until we finally understand for ourselves what Benjamin Franklin really meant. That knowing is better than wondering, that waking is better than sleeping, and even the biggest failure, even the worst, beat the hell out of never trying. 

I've been lying in this bed for close to a year, and I've had a lot of time to look back on my life. And the things that I remember best - those are the things I wasn't supposed to do and I did them anyway. The thing is, life is too damn short to be following these rules. 

Последното писмо на Апостола

"Ето, че паднах в ръцете на враговете и ще напусна пътя на борбата преди да сме видели края на нашите въжделения. Но с моята кончина не свършва пътят, който трябва да извървите, така щото да не изгубят смисъл усилията ни. Моята смърт не ще да спре бъдещето ни освобождение, нито трябва да скове сърцата и душите ви. Знайте, че борбата за освобождението ни ще погълне в жертвения си олтар много от вас, но още повече ще погълне борбата след освобождението ни. Аз не веднъж съм ви казвал: ”Тоз който ни освободи той ще да ни и пороби”. Внимавайте, в народната работа няма шега, освобождението ни трябва да бъде плод на нашите задружни усилия. Вие, които ви грабят, безчестят и лъжат днешните ни управници, не мислете, че работата ни свършва с едното освобождение. Не ,тя с това започва. Нашето драгоценно отечество ще се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи. Ако допуснете утре, когато сте вече свободни, да ви управляват днешните турски мекерета и разните му лихвари и чорбаджии, които и днес ви грабят най-безжалостно, то по-добре да си останем под сянката на султана. Вярно е, че ние нямаме хора подготвени, но поне имаме хора честни и родолюбиви, които няма да се поколебаят да положат живота си за въздигането на държавата ни. Не се полъгвайте, че тези, които държат парите, държат и бъдещето ви, защото тези пари те са ги взели от вас, а вие им се кланяте и ги въздигате, като слънце пред очите си. Те няма да се поколебаят да посегнат към властта, а вие ще трябва да ги възпрете и да им поискате сметка, кой с какво е помогнал за освобождението ни, и давал ли е пари или казвал нека да стане па тогава. На такива аз съм им писал и преди”Днес е момента да си купите живот, които сега се продава, утре не, и милиони да давате” .Та тези, които покажат разписките с печата на Централния комитет, те нека живеят свободно в отечеството ни, а другите презрете и отсечете алчните им ръце, желаещи властта само за да ви грабят. За такива, злоупотребяващи с народни пари, наказанието е само едно -Смърт, смърт и пак смърт, както гласи и уставът ни. За тези, които петнят името на отечеството ни ,наказанието е Смърт, смърт и пак смърт. За тези, които се възползват от непросветеността на народа ни и го грабят, уж били по-умни и учени, а всъщност лукави и хитри ,наказанието е Смърт, смърт и пак смърт. За тези, които насаждат омраза между хората, живеещи в нашето мило Отечество, било на етническа или верска основа, с цел докато се избивате по-между си, те да трупат богатства, наказанието е Смърт, смърт и пак смърт. За тези, които обещават много, само и само да ги изберете да ви управляват, а после се отметнат от думите си, като кажат, че времената били трудни и те, видите ли, не предполагали че такова е положението, наказанието е конфискуване на имуществото и изгнание извън пределите на Отечеството ни. За тези, които под булото на родолюбието, градят закони, а самите те не ги спазват или пък ги използват с цел своето облагодетелстване, наказанието е Смърт, смърт и пак смърт. Това е което исках да ви кажа, надявайки се, че ще доведете борбата до край. Бъдете силни братя и не щадете силите,нито кръвта си, защото Отечеството ни няма да припише заслугите ви други му, нито пък ще позволи да потънат в забвение. И не забравяйте - Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме."